«Сърцето вижда»

Спас Карафезов

Сърцето вижда

„Истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.“

Антоан Дьо Сент-Екзюпери

Вместо предговор

Това четиво няма цялостна фабула. То представлява сбор от кратки очерци за мои съсъдбеници, страници от летописа на Съюза на слепите в България и читалището, опити за есета и спомени от моето детство. С други думи, изложението няма претенции за книга и вероятно очаква тесен кръг от свои читатели. Изкушавам се да споделя мисли на двама мои близки, с които ме свърза животът. На единия от тях съм посветил редове в изданието. Става дума за Минчо Стоянов Минчев, който беше дългогодишен главен редактор на списание „Зари“. Той ми е споменал: „Ако няма нещо ново, което можеш да кажеш, то по-добре не се залавяй да пишеш.“ Другата личност е Йосиф Аронов — журналист в един от столичните вестници. С чувство за хумор той ми е разказвал за онзи камък, който наистина е бил открит в Картаген. На него е било изписано приблизително следното изречение: „Всички прописаха, никой никого не чете, светът пропада…“ Тъй че и моя милост с настоящото ще се причисли към безкрайната редица на графоманите. За съжаление и до този момент не изложих онова, което е вътре в мен. Предполагам, че то никога няма да изскочи на бял свят… Това въжделение ми напомня за онзи художник в книгата „Омер паша“ на Иво Андрич. Той вижда в себе си своята най-прекрасна бленувана картина, която обаче не може да нарисува. Ръката му не се подчинява на вътрешното усещане. И тъй като животът е кратък — което го има в него, има го. Което го няма, остава в надеждите.

Написаното за повечето личности е станало непосредствено след тяхната смърт като израз на моето уважение към паметта им. Голяма част от публикациите са отпечатани в сп. „Зари“ на Съюза на слепите в България.

Бих искал да благодаря на редактора и коректорите, на всички онези, които ми помогнаха да излезе това четиво. Дължа своето признание и на ръководството на Съюза на слепите в България и брайловата печатница, благодарение на които то видя бял свят.

(обратно)

Имена от делото на слепите

„Дейността на бившите дейци по делото на слепите трябва всеки сляп да познава, за да знае с цената на колко трудности е изграждано делото на слепите и да пази и умножва постиженията на Съюза на слепите в България.“

Стойчо Милчев

Истинската шестица, спечелена от милиони слепи

На девети януари 2002 година се навършиха 150 години от смъртта на големия син на Франция Луи Брайл. Роден е на 4 януари 1809 година в селцето Купврей, на 40 километра североизточно от Париж. Неговият баща изработвал хамути за конете на френската армия. Когато бил на четири години, при игра в работилницата на баща си пробол едното си око. Лекарят не му помогнал и по симпатия изгубил и другото. Тръгнал в местното училище с виждащите си другарчета. Отличавал се с необикновена памет и жив ум. Когато родителите му научили за Националния кралски институт за слепи, те го изпратили в Париж. Там той отново се проявил със своите дарби. Удавала му се математиката, научил се да свири на орган. Заради тези негови качества след завършване на института той останал като учител в него и свирил на орган до смъртта си в парижката църква „Св. Никола Дешан“. В института се е преподавало по методата на Валентин Хаюи. Учебниците били написани на латиница с изпъкнали букви. Недостатъкът им бил не само в големия обем, но и в това, че никой от учениците не е могъл да пише самостоятелно с тези букви.

По това време при директора на института се появил един чудак. Казвал се Шарл Барбие, капитан от артилерията на Наполеон. Той предложил на военното министерство едно „нощно“ писмо, чрез което войниците да четат заповедите на тъмно. Четенето обикновено ставало на запалени факли и противникът се ориентирал за френските позиции. Писмото било съставено от релефни точки, съобразени с реда на латинската азбука. То не е имало практическо значение и било отхвърлено от френските власти. Пропаднал и опитът му слепите ученици да го разпознават. Тогава на младия Луи Брайл, който бил на шестнадесет години, му хрумнала гениалната идея да намали и по нов начин да подреди точките, изоставяйки конфигурацията на Барбие. Неговото шестточие има две колонки по три точки, които се обхващат от върха на човешкия пръст. С тях се правят 63 комбинации, достатъчни да изобразят всяка една азбука, нотни, математически, химически и физически знаци.

Брайловото писмо отначало получило признание в чужбина, но авторът доживял и отпечатването на първата книга на неговия шрифт във Франция. Умира от туберкулоза, навършил едва 43 години.

Релефното писмо на Луи Брайл получава разпространение в целия свят. На него четат и пишат слепите от народите на индоевропейски, арабски, азиатски и всички останали езици. В началото на деветнадесети век официалните просветни власти и педагозите са смятали, че писмото на Луи Брайл откъсва слепите от нормалните азбуки и света на виждащите.

Напротив, точно тази писменост ги е свързвала и ги свързва най-добре с човешкото знание и култура. То става фундаментална предпоставка за тяхната интеграция в обществото. В епохата на компютрите и аудиозаписите брайловото писмо не губи значението си. То се прилага под формата на тактилни дисплеи, които работят с компютър. Не може да се изучи писмено чужд език, без да се познава това писмо. То дава наслада, когато слепият чете самостоятелно с вътрешния си глас, без интерпретация на диктор.

В България брайловото писмо е пренесено от Русия през 1904 г. от д-р Стойчо Донев за нуждите на Института за слепи, създаден в София през следващата година от проф. Иван Шишманов. Началото на националния брайлов фонд в страната е положено през 1928 г. с учредяването на читалището на слепите „Луи Брайл“.

Днес тази културна институция сама печата своите книги, благодарение на технология и техника, предоставени от фондация „Отворено общество“ и Европейската комисия, и обслужва директно своите читатели от цялата страна, както и чрез малки филиални библиотеки в градовете Пловдив, Варна и Дряново и в двете специални училища.

Брайлова печатна машина за първи път е доставена за нуждите на Института за слепи в края на 30-те години, но е разрушена по време на бомбардировките. След Втората световна война по инициатива на Никола Димитров, председател на читалището, е получена от Америка като дарение печатна машина с преса и брайлова хартия. На нея се печатат учебници и списание „Животът на слепите“. Това става в държавна печатница, а по-късно — в Съюза на слепите. През 70-те години за своите нужди ССБ доставя три модерни за времето си печатни машини от Марбург, две от които са в изправност и днес (понастоящем печатната му база разполага и с два модерни принтера, които работят чрез програма от компютър). За първи път през 1994 година се въвежда брайлов печат чрез компютър в читалище „Луи Брайл“ и тази програма е разпространена безвъзмездно в цялата страна.

Костите на Луи Брайл почиват в пантеона на великите синове на Франция. До този момент не е измислено друго средство, което да замести неговото писмо. Милиони слепи от всички краища на света са благодарни на гениалния творец, дал им духовна светлина и мост към необятното познание.

9 януари 2002 г.

(обратно)

Домът му беше винаги отворен

Бях поканен от Петко Стайнов на юбилейна сесия по случай стогодишнината на Добри Христов, организирана от Института по музикознание при БАН, чийто директор беше нашият голям съсъдбеник. Тогава Стайнов говори обаятелно за композитора класик, на когото самият той беше съратник и следовник. Слушах го с наслаждение и вътрешна удовлетвореност. Много пъти съм чувал оценки за неговия талант и качества. Той беше надарен оратор. Говореше убедително, логично и задълбочено. Сред многото оценки се откроява една: „Той беше по-зрящ от зрящите“ — срещал съм я в публикации, чувал съм я от негови приятели, композитори и литератори. Тази мисъл характеризира най-добре същността на Петко Стайнов.