«Заветът на хан Кубрат»

Ангел Каралийчев

Заветът на хан Кубрат

Когато хан Кубрат усети, че е дошъл смъртният му час, повдигна се върху одъра и с трескави очи се озърна наоколо. Глуха тишина и безмълвие.

— Къде са — попита с немощен глас старият господар — синовете ми?

— Тука сме всички — отвърна най-старият Батбаян, който беше седнал на прага, опрян на късия си меч и потънал в тежка мисъл. Зад него се бяха изправили другите четирима по-млади Кубратови синове. През отворената врата се виждаше слънцето как трепти ниско над равнината и шлемовете на петимата мъже лъщяха, обгорени с червен пламък. Денят захождаше някъде далеч в дълбочината на равната притихнала степ.

— Елате по-близо до мене, соколи мои, да ви погледна още веднъж, преди да склопя очи.

Едрите мъже, с лица почернели и обрулени от степния вятър, набраздени с белези от някогашни зарасли рани, и с очи, в които блещукаше дива смелост, се приближиха до болния баща и коленичиха. Тежко звъннаха мечовете им върху мраморните плочи, а конските опашки — знамената на старите българи — паднаха и се разпиляха като коприна върху огледалния бял мрамор.

Старият хан протегна сухите си ръце към тях и почна да ги милва по очите, по главите, по раменете.