«Мечо»

Ангел Каралийчев

Мечо

Имало едно време един юнак. Името му било Мечо. Той бил син на оня Патаран, дето изловил рогатите и ги проводил на другия свят. Раснал Мечо и пораснал. Когато станал голям, тръгнал да се жени. Отишъл на дядовата Пейова воденица. Воденичарят по туй време не бил самичък, а живеел с внучката си. Ударил Мечо вратата с дряновата тояга. Подал се белоглавият воденичар и попитал:

— Хей, кой хлопа?

— Аз.

— Че кой си ти?

— Мечо Патаранов.

— Защо си дошъл?

— Реших — казал Мечо — да се оженя, дядо. Дошъл съм за твоята внучка с черните очи и червеното герданче. Тука ли е да я видя? Снощи минах край Орловото кладенче. Попитах го: „Кажи ми, кладенче, като оглеждаш вечерно време всичките моми от селото, коя е най-хубавата?“ „Най-хубавата и най-работната — отвърна кладенчето, като си помисли малко — е дядовата Пейова внучка. От нея по-харна мома надали има.“ „Ами каква е?“ — попитах го повторно аз. „С черни очи и червено герданче“ — отговори кладенчето. Дойдох да я взема. Искам я.

— Не може — поклатил глава дядо Пейо, — не си давам момичето, додето не ми покажеш какво можеш да правиш.

Изправил се Мечо черният.

— Какво мога ли? — Всичко мога.

— Да видим!