«Вършитба»

Ангел Каралийчев

Вършитба

Месечината грее тихо. Лятна нощ е навела златното си око над нашия харман. Харманът е чисто преметен и хладен. Вишат се нагоре високи и тъмни купни. Сред класовете на снопите свирят щурци, докарани от нивята по возитба. Колко е рано! Още не бяхме изкарали първия си сън и ни събудиха да насаждаме. Потърках с длан сънените си очи и по една дълга стълба възлязох на най-високия купен. Купенът се люлее и аз се боя да не рухне. Стигнах върха, измъкнах шиша с изсъхналата китка латинки от най-горния сноп. Този шиш с цветето го е побила дядовата ръка — да крепи снопа и да краси храната.

— Къде да хвърля латинката? — попитах аз.

— Пусни я, баби, в полата ми, че тя става за цяр.

Спуснах цветето към бабината пола, хванах снопа и го хвърлих насред хармана. Преди да падне тежкият сноп, зърното рукна като едър летен дъжд. Полетя втори сноп, съборих трети. Харманджиите повлякоха нападалите снопи по всички краища на хармана, развързаха въжата им и почнаха да насаждат. Когато изпълних с ръкои целия харман, дядо впрегна воловете и потегли диканята. Глухо почна да пращи притиснатият от кремъците клас. На диканята, върху ниско трикрако столче, седна баба с една дълга вършина, подкани воловете да бързат по хладината и поде някаква проточена тъжна песен:

Гласът й гасне в шума на диканята. Каят едри звезди. Млечният път блести. Аз пресякох хармана и почнах да се прозявам. Влязох в тъмната плевня, зарових се в горещата слама и заспах дълбок утринен сън. Никога не съм спал толкова сладко. Понесоха ме леки криле над купните, над пожънатите ниви, над хладните гори.