«Вълкът и неговите жертви»

Ангел Каралийчев

Вълкът и неговите жертви

Влязла овцата в една кръчма и като обърсала очите си, рекла на кръчмарина:

— Дай ми една паница вино!

Кръчмаринът наточил тригодишно вино. Вдигнала овцата паницата, изпила виното и си поръчала пак:

— Още една паница!

— Защо пиеш толкова много? — попитал я старият кръчмарин.

— Тежко ми е на душата — отвърнала овцата.

— Какво има?

— Нощес вълкът се вмъкнал в кошарата и изял баща ми — стария овен. Няма го вече виторогия ми баща. Само звънецът му остана.

— Пий тогава, ще ти олекне — посъветвал кръчмаринът овцата. Дял ден пила овцата и като се натаралянкала, излязла навън и почнала да блее с пресипнал глас.

— Защо блееш? — попитала я козата.

— Пияна съм.

— Недей пи много, защото не е хубаво.

— Как да не пия — отговорила овцата, — мъка ме дави, нощес вълкът изяде добрия ми баща.

— Ами къде отиваш сега?

— В гората.

— Какво ще правиш там?

— Ще се боря с вълка. Ако го надвия, ще му смъкна кожата от гърба и ще я дам на цигуларите да си направят тъпан. Тъпанът ще тумка, пък аз ще играя хоро.

Очите на овцата светели от гняв.

— Да дойда и аз, моите рога са остри! — рекла козата.

— Не ми трябваш — отвърнала овцата, — аз сама ще се разправя с вълка.

Излязла пияната овца от село, поела към гората. Срещнала овчарското куче.

— Нека дойда и аз с тебе — помолило се кучето. — Лятос вълкът изяде двамата ми братя. Аз му имам зъб. Додето се бориш с него, аз ще се хвърля на гърба му и ще го захапя за гърлото.