«Светлите блянове на гения»

Константин Карапетров

Светлите блянове на гения

„Вечен слънчев свят в музиката — твоето име е Моцарт“ — пламенно възкликва Рубинщайн. В своята трагедия „Моцарт и Салиери“ Пушкин произнася оценката си за Моцартовата музика: „Каква дълбочина! Каква смелост и каква стройност!“ В дневника си необичайно впечатлителният Чайковски отбелязва с вълнение: „По мое дълбоко убеждение Моцарт е най-висшата, кулминационната точка, достигната в сферата на музиката. Никой друг не е изтръгвал от мен такива сълзи и трепете възторг от съзнанието за близостта на това, което наричаме идеал.“ Пределно взискателният Серов констатира: „В своята истинска сфера, в театралната, сценичната, оперната музика Моцарт е съвършенство.“ А романтично-елегичният Григ прибавя: „Смъртта на тридесет и пет годишния Моцарт е може би най-голямата загуба, понесена някога от музикалния свят.“ Хайдн, Гьоте, Хофман, Делакроа, Росиш, Вебер, Шопен, Сметана, Бизе виждат в Моцартовото творчество най-недостижимите върхове на тоновото изкуство.

Великите умове са единодушни: Волфганг Амадеус Моцарт е един от най-безспорните гении на човечеството. Приживе обаче с еднаква страст е признаван и отричан, уважаван и оскърбяван, ценен и преследван. Пред неговото дарование се прекланят учителят му падре Мартини, композиторът Хасе, увенчаните вече със световна слава и значително по-възрастни Жан Филип Рамо, Йозеф Хайдн, Йохан Кристиан Бах, Джовани Паизиело. При все че предпочита ученика си Салиери, Глук също се изказва ласкаво за многообещаващия млад творец. Срещу таланта му издигат своето завистливо отрицание Йохан Шобер, Николо Пичини и най-вече Антонио Салиери, не случайно наричан от Моцарт „зъл демон на моя живот“. Ала срещу Моцарт застават и по-големи хищници. Геният непрестанно е принуждаван да отстъпва пред всемогъщото невежество. Архиепископи и императори, графове и барони с авторитетността на общественото си положение безапелационно преценяват музиката му и дарбите му на творец. Титанът на тоновото изкуство с преливаща от негодувание душа е принуден да изслушва дидактичните наставления да пише по-лека, по-достъпна музика, да се стреми да подражава по дух и средства на покорилата света италианска опера, да наподобява почерка и стила на модните сред светските кръгове свои предшественици и съвременници. Самозабравили се примадони и кастрати го принуждават да преработва многократно ариите си, за да могат да блеснат в тях с певческите си възможности. Арогантни театрални директори му налагат предпочитаните от тях сюжети, изискват преработки, обвързват го с невъобразимо кратки срокове. Само истинският, несломимият гений е в състояние да премине през толкова препятствия и да съумее да запази човешкото си достойнство, естетическите си идеали, чистотата на стила си, девствеността на своите творчески пориви. Благородници му възлагат да пише танци, контраданси, менуети, маршове, по изключение някоя серенада или забавна концертна сюита. Висшите духовни лица изискват от него да създава меси, оферториуми, „те деуми“. С пренебрежение, понякога и с иронична насмешка, силните на деня отхвърлят неговите молби да му бъде възложена соната, симфония. Колко отегчителни за духовно бедните са тези дълги, сериозни, проблемни инструментални произведения! „Искам да напиша опера“ — настоява композиторът, който се чувствува по призвание преди всичко музикално-сценичен творец. „Би могло, стига да е кратка, весела, морално-поучителна и да прилича на италианска опера“ — отвръщат неговите работодател