«Шпионинът, който дойде от студа»

Джон льо Каре

Шпионинът, който дойде от студа

1.

Пропускателен пункт

Американецът подаде на Лиймас още една чаша кафе и каза:

— Защо не идете да поспите? Ще ви позвъним, ако се появи. Лиймас не отговори, само се взря в безлюдната улица през прозореца на пропускателния пункт.

— Не можете да чакате до безкрайност, сър. Сигурно ще дойде друг път. Ще накараме полицията да се свърже с Управлението. За двадесет минути сте обратно тук.

— Не — рече Лиймас, — почти се стъмни.

— Но не може да чакате вечно, по разписание закъснява с десет часа.

— Ако искаш да си вървиш, тръгвай. Добре се справи дотук — добави Лиймас. — Ще кажа на Креймър, че си страхотен.

— Но докога ще чакате?

— Докато дойде — Лиймас отиде до прозореца за наблюдение и застана между двамата неподвижни полицаи. Биноклите им бяха насочени към източния пропускателен пункт.

— Чака да се стъмни — промърмори Лиймас. — Сигурен съм.

— Тази сутрин твърдяхте, че ще премине границата с работниците.

Лиймас му се сопна:

— Агентите не са самолети. Нямат разписание. Той е разкрит, бяга, уплашен е. Мундт е по петите му сега, в този момент. Има само една възможност. Нека сам да реши кога да действа.

Младият мъж се поколеба, искаше да си тръгне, но не можеше да избере най-подходящия момент.

В бараката се разнесе звън. Изведнъж двамата застинаха в напрегнато очакване. Един полицай съобщи на немски:

— Черен „Опел рекорд“ с федерална регистрация.

— Невъзможно е да вижда толкова надалеч в здрача. Налучква — прошепна американецът и добави:

— Как е разбрал Мундт?

— Млъкни — обади се Лиймас от прозореца.

Единият полицай излезе и отиде до блиндажа с чувалите с пясък, който се намираше на половин метър от бялата демаркационна линия, пресичаща шосето като очертание на тенис-корт. Вторият изчака, докато другарят му приклекна — зад далекогледа. После свали бинокъла, откачи от гвоздея на вратата черната си каска и внимателно я намести върху главата си. Някъде високо над пропускателния пункт блеснаха дъгови лампи и осветиха като в театър шосето. Полицаят започна доклада си. Лиймас го знаеше наизуст.

— Колата спря на първия контролен пункт. Само един пътник, жена. Съпровождат я до бараката на Военната полиция за проверка на документите.

Те чакаха безмълвни.

— Какво казва? — попита американецът.

Лиймас не отговори. Взе бинокъл и се втренчи в източногерманските контролни пунктове.

— Проверката на документите приключи. Преминава към втория пункт.

— Мистър Лиймас, това ли е вашият човек? — настойчиво запита американецът. — Би трябвало да позвъня в Управлението.

— Чакайте.

— Къде е сега колата? Какво прави?

— Проверка на валута, митница — тросна се Лиймас. Наблюдаваше автомобила. До вратата на шофьора бяха застанали двама военни полицаи, първият говореше нещо, а вторият стоеше настрана и чакаше. Друг се разхождаше около колата. Той спря до багажника, после се върна при шофьора. Поиска ключовете. Отключи, погледна вътре, затвори го и върна връзката. Отдалечи се на тридесетина метра нагоре по шосето, където между двата срещуположни пропускателни пункта се очертаваше самотният силует на източногермански часовой — нисък, набит мъж в ботуши и безформени панталони. Двамата заприказваха, застанали смутено под ослепителната светлина на дъговите лампи.

Полицаите пропуснаха колата с нехаен жест. Тя стигна до двамата часовои в средата на шосето и пак спря. Те я обиколиха, отдръпнаха се и заговориха отново. После, сякаш против волята си, я пуснаха да продължи напред към линията, която ги отделяше от западния сектор.

— Мъж ли е този, когото очаквате, мистър Лиймас? — запита американецът.

— Да, мъж е.

Вдигайки яката на сакото си, Лиймас излезе на ледения октомврийски вятър. Тогава си спомни за тълпата. Вътре в бараката беше лесно да ги забравиш, тези скупчени, объркани лица. Хората се сменяха, но изражението беше същото. Приличаха на безпомощните зяпачи, които се събират край някоя катастрофа, без да знаят какво се е случило и дали трябва да преместят трупа. В лъчите на дъговите лампи се носеше нещо като дим или прах, постоянен трептящ облак между пътеките от светлина.

Лиймас отиде при колата и запита жената:

— Къде е той?

— Дойдоха да го приберат и избяга. С колелото си. Не може да са знаели за мен.

— Къде отиде?

— Държахме стая близо до Бранденбургската врата, над една кръчма. В нея криеше някои неща — пари, документи. Сигурно е отишъл там. После ще мине границата.

— Тази вечер?

— Каза, че ще тръгне нощес. Другите ги заловиха — Паул, Вирек, Лендзер, Саломон. Няма време за губене.

Лиймас я изгледа мълчаливо.

— И Лендзер?

— Снощи.

Появи се един полицай.

— Трябва да се преместите — рече той. — Забранено е да се пречи на движението при бариерата. Лиймас се извърна и изръмжа:

— Върви по дяволите.

Германецът се наежи, но жената промълви:

— Качете се, ще отидем долу при завоя.

Лиймас се настани до нея и те потеглиха бавно. Стигнаха до някакво отклонение.

— Не знаех, че имате кола — каза той.

— На мъжа ми е — отвърна тя безучастно. — Карл не ви е казвал, че съм омъжена, нали? — Лиймас не отговори. — Мъжът ми и аз сме в една оптична фирма. Пускат ни да пътуваме заради работата. Карл ви е съобщил само моминското ми име. Не искаше да ме забърква с… вас.

Лиймас извади от джоба си ключ.

Ще трябва да ви настаним някъде — рече той. Гласът му прозвуча равно. — Има един апартамент на Албрехт Дюрер Щрасе, до музея. Номер 28 А. Там ще намерите всичко необходимо. Щом дойде, ще ви телефонирам.

— Ще стоя тук с вас.

— Аз няма да остана. Вървете в апартамента. Ще ви позвъня. Няма смисъл да се чака тук сега.

— Но той ще дойде на този пункт. Лиймас я погледна изненадано.

— Той ли ви каза това?

— Да. Тук познава един военен полицай, синът на хазаина му. Може би ще е от полза. Затова избра този маршрут.

— И сподели това с вас?

— Има ми доверие. Всичко ми разказа.

— Господи.

Той й подаде ключа и влезе в бараката, за да избяга от студа. Полицаите си шепнеха нещо. По-едрият демонстративно му обърна гръб.

— Извинявайте — рече Лиймас. — Съжалявам, че ви наругах. Той отвори една оръфана чанта и започна да рови в нея, докато накрая намери това, което търсеше: половин бутилка уиски. По-старият граничар кимна и прие поканата, като напълни по половин кафеена чаша на всеки, доливайки я с черно кафе.

— Къде изчезна американецът? — запита Лиймас.

— Кой?

— Оня от ЦРУ. Дето беше с мен.

— Нани-на — рече по-старият и всички се разсмяха. Лиймас сложи чашата на масата и каза:

— Какви са разпорежданията за откриване на преграден огън, когато някой бяга през границата? Човек, когото преследват.

— Можем да стреляме за прикритие само ако военната полиция открие огън в нашия сектор.

— Това означава, че не можете да стреляте, преди човекът да е преминал отсам?

По-старият се обади:

— Не можем да открием преграден огън, мистър…

— Томас — отвърна Лиймас. — Томас. Здрависаха се и двамата полицаи също се представиха.