«Нерон вълкът»

Христо Калчев

Нерон вълкът

Този роман не почива върху действителни факти. Имената, лицата, местата и действието са плод на авторова фантазия. Каквато и да било прилика с истински събития, места, лица — живи или пък покойници — е чиста случайност.

I

— Трябва да спрем руснаците — Каза Вълкът след дълга пауза. „Не можем да ги спрем!“, мислеше трескаво той, загледан в смълчаните лица пред себе си. „Не само, че ще проникнат тук, но ще ни изтребят Като плъхове…“

— Как? — брат му Жорж прекъсна мисълта му.

Беше пил. Най-малко три „паспортс“. „Ще бия това Копеле!“ — но на глас каза:

— Наемете ония ченгета. Веднага. Двайсет бона заплата и хонорар на парче. Утре вечер ги искам тук. А сега се разкарайте. — Вълкът заби пръст в челото на брат си — ти не!

Когато останаха сами, Жоро припряно грабна думата.

— Мама се обади. Леля има нужда…

— Знам! Пратих парите — Вълкът го хвана за врата и заби очи в зениците му. — Друсаш ли се, лайно такова?

— Ти луд ли си?

— Да или не?

— Не — каза Жорж. — Нито днес, нито някога съм пробвал стъф. Кълна се в паметта на татко!

— Но си пил?

— Три малки скоча.

Вълкът го пусна и седна върху плота на бюрото си.

— Не пий бе, Жоро. Командваме империя. Ако не ги държим изкъсо тия главорези, първо нашите глави ще паднат.

— Пия малко и само вечер.

Вълкът махна уморено с ръка, отиде до бара, извади бутилка „Дънпъл“, наля две чаши, добави сода, лед и му подаде едната. Отпиха мълчаливо.

— Катето има ново гадже?

— Видях го — кимна Жоро. — Инженерче с изтрити токове, но прилича на теб. И подсилва приликата.

Вълкът се засмя гърлено.

— Значи готино копеле… Хубавец? — смя се дълго до просълзяване. — Как се казва?

— Валери!

Старият брат веднага възвърна яростната си физиономия.

— Да не е някой шибан руснак!

— Не, бе — Жорж се забавляваше с патологичната му омраза. — Някъде там е от нашия край… от Брезница. Мама каза, че било добро момче.

— Да си я чул да каже лошо за някой? За нея всички са ангели.

Жорж се усмихна криво.

— Дори ние с тебе.

Вълкът махна с ръка.

— Виж там каквото трябва… Къща, мангизи… Дай им едно беемве… Малко, тройка. С голяма ще се пречукат! — старият брат, който едва беше навършил тридесет години изпи на екс чашата си и изплю леда обратно в нея. — Кажи му, че ако се държи добре с Катето колата е подарък, ако не, знаеш… една глава по-къс и у джаза.

— Катя иска да я вземем в София.

— Вземи я щом иска и не изпускай инженер… Валери от поглед.

Иззвъня мобифона и Вълкът моментално го поднесе към ухото си.

— Шефе, Лидия е тук.

— В бара… не, в ресторанта. Идвам!… — Лошо става, Жоро. Ще трябва да пречукаме поне десет афганеца… Иначе ще ни се качат на главата.

— Полицаите?

Вълкът кимна.

— Ще вадя кестени с чужди ръце. Господ да е на помощ — прекръсти се. — Ела да вечеряш с нас.

Жорж поклати глава.

— Отивам в „Нерон“, после в Боровец. Ще се върна в понеделник.

Беше четвъртък вечер, юни и макар, че наближаваше девет часа, още беше светло.

— Утре ми трябваш за срещата с ченгетата.

— Не става — Жорж отвори вратата. — До понеделник — каза през рамо и изчезна по коридора.

— Копелдак вироглав. Гъз със гъз — изсъска Вълкът. — Малко те бих навремето, копеле смахнато!

* * *

— „Нерон“ търси контакти — Каза Дебелият на стари другари в просторната си спалня, където лежеше с едновременна атака на бъбреци и подагра. — Вълкът не е толкова голям гявол, колкото мислех.

Трима души бяха насядали около маса в другия край на спалнята. Все стари съратници от апарата на ЦК на БКП, проверили и доказали близостта си за половин век управление.

— Имаме ли човек сред полицаите? — попита Валентин Андреев, който вчера се беше върнал от Щатите и още не беше в течение на събитията.

— Не точно — отговори най-младия участник в срещата. Някога той беше зам. министър на вътрешните работи, отговаряше за кадрите и стана генерал на 36 години. Казваше се Стоян Боев, беше инженер-електроник, завършил в пражкия Карловски университет и говореше 5–6 езика. — Тия шестимата Семерджиев уволни сред първите и са озлобени кучета. Минаха на другата страна и отдавна търсят контакти с престъпния свят, но жената на един от тях има брат, който също излезе от системата, но работи за нас. Чрез него ще разберем каква е първата акция на Вълка. Отсега мога да ви кажа, че ще бъде някъде по морето и жертвите ще бъдат руски ветерани — афганци.

— Ще си платим идиотщините на Живков — каза Младенов, един от бившите му секретари. — Той създаде тая армия от борци, сега ние ще сърбаме попарата.

— Спокойно — Дебелият пусна бели, пухкави стъпала на пода, вдена ги в чехлите и се изправи пъшкайки. — Владеем положението вътре. По-интересно е как се движат девизиите навън.

— Добре шефе — обади се Лозев, „човекът тайна“, както беше известен в „Пентхауз“ или ръководството на БКП, ДС и КГБ в България, след уж демократичните събития от 10.11.1989 г. — Цюрих, Щутгарт, Вадуц и Виена. Искаш ли да видиш отчетите?

— Не сега — Дебелият наметна халата и ги покани с кимане. — Вечерята ни чака момчета!

Последваха го в просторен хол, мебелиран в стил „Бидермайер“, изчакаха го да седне и се разположиха срещу него. Ракии, салати, вино в ледени подноси и ордьоври вече бяха разположени между розенталовия порцелан и сребърните прибори.

— Малцайт! — Дебелият навря салфетка в халата и взе гарафа с ракия. — По една евксиноградска? — разля по чашите, намигна тарикатски, вдигна кристала пред очите си. — От Русия получих списък на стотина афганци, които по заповед на Степанчик и Иванков идват тук да превземат Черноморието. Десет имена подхвърлих на Вълка. Ако ги очисти и другите подвият опашки, О’кей, ако не, ние ще трябва да се намесваме.

— Кога очакваш сводката? — попита Младенов.

— В понеделник.

Беше петък 10.30 вечерта.

* * *

— Всички ли знаете за какво става дума? — попита Вълкът.

Полицаите кимнаха. Бяха насядали в залата-бункер в подземието на „Нерон“ ООД. Над главите им кънтеше ритмичния грохот на дискотека „Нерон“. На първия етаж беше ресторант-бара, а на следващите два самата фирма, която обхващаше в дейността си буквално всичко — от комарджийския бизнес до търговията с оръжие. Това беше официалната част. Неофициалната, затова и най-печелившата — проституция и наркотрафик, но само хероин. Вълкът беше патриот и не допускаше българската младеж да бъде зарибявана с долнокачествена отрова. Теорията му беше проста, но категорична. „Когато народът забогатее достатъчно, за да купува хероин, негова работа е да го купува или не, дотогава сбарат ли пласьор на улицата, бухалките в главата и делегация.“

— Ето — имената… Елате един по един и си препишете адреси, конаци, навици… След това ще ги запомните наизуст и на тръгване ще ми върнете бележките! — докато бившите ченгета изпълняваха заповедта му, Вълкът се разхождаше из бункера и си повтаряше наум: „Нещо не ми харесва, д’еба мама му! Нещо тук мирише на мърша!“

— Господа, руснаците ни владеят от 44-та година. Крайно време е да се отървем от тях. Вие сте бивши комунистически ченгета, но аз съм потомствен демократ… и не търпя национални унижения… Дядо ми е държал хотел и кръчма в Кюстендил, давал е хляб на десетки хора, както сега аз, неговия внук предлагам хляб, но със сирене на вас. Готови ли сте да го спечелите?