«Сградата»

Красномир Крачунов

Сградата

Част първа

1.

Жената зад прозорчето го изгледа с прикрито любопитство, после сведе невинно очи и се вглъби в подадените й документи. Прехвърляше бавно лист по лист и четеше ред по ред.

— Всичко е наред — установи тя и въздъхна, може би със съжаление, че не намира повод да го върне. — Чудно! Обикновено винаги нещо липсва: или подпис, или заверка, или печат… Дори е малко подозрително. Как успяхте от раз да се оправите?

Мъжът пред гишето се почувства виновен, сви объркано рамена и неволно се усмихна. Жената онемя: не бе свикнала да вижда приветливи лица. Поколеба се, зарови се отново в книжата и накрая реши да се смили — извади необходимата бланка и попълни пропуска.

— Дайте ми снимките — поиска тя.

Станимир подаде двете картончета с гърба нагоре — да се види ясно печата на фотоателието — единственото в големия град, ощастливено да изработва човешки ликове за чисто служебни цели. Жената ги взе, обърна ги и внимателно потърси сходството между оригинал и копие. После се наведе и дълго попълва анкетната карта, като за всяка отделна графа питаше мъжа, записваше отговорите и ги сверяваше с данните в различни поставени пред нея папки. Не откри нито една грешка. И това й се стори прекалено подозрително или най-малкото любопитно. Не издаде с нищо връхлетелите я мисли. Само стана много любезна. Дори се усмихна. Посетителят така и не разбра, че беше първият през тази година — а лятото вече преваляше — към когото бе отправена подобна гримаса. Наистина се учуди: познаваше добре порядките в подобни учреждения, и със задоволство си помисли: Какво щастие е да умееш да събираш пълноценни документи — спестява ти сума време!

— Подпишете! На това място… и на това… тук, и тук… Прелистете още веднъж, да не сме изпуснали някой подпис… Май всичко е наред.

Анкетната карта е особен вид документ, където се вписват основните данни и знания за човека, живущ в административно насочено общество. Липсата на някое сведение предизвиква неописуем смут и гняв в съответната инстанция. И се съпровожда с попълването на още няколко вида бланки, а при по-особени случаи — води до разговор очи в очи с безпристрастен служител и възмутен компютър.

— Сега трябва да отговорите на няколко въпроса със „да“ или „не“. Предупреждавам ви, че отговорите се записват и ще бъдат предадени за психоаналитично проучване. Съгласен ли сте да отговаряте?

— Да.

— Имате ли роднини в чужбина?

— Не.

— Притежавате ли нерегистрирано огнестрелно оръжие?

— Не.

— Употребявате ли вредни наркотици?

— Не.

— Да сте участвали в незаконни издания?

— Не.

— Имате ли куче?

— Не.

— Каква порода?

— …

— Ще поставя на това място черта. Кога за последен път сте били в чужбина: преди месец?

— Не.

— Преди година?

— Не.

— Преди пет години?

— Не.

— Хомосексуалист ли сте?

— Не.

— Посещавате ли рок-концерти?

— Не, много съм възрастен…

— Моля, не компрометирайте теста! Отговаряйте едносрично и без никакво колебание или забавяне!

— Добре.

Играта на въпроси и отговори продължи още няколко минути.

— Достатъчно. Идете на гише „Информация“. Там ще ви подпишат пропуска. Мога да ви поздравя с новата работа. Утре точно в седем нула нула трябва да се представите на ръководителя си.

Тя му подаде документите с пропуска, изчака да ги вземе и веднага заби нос в някаква солидна папка. Лявата й ръка естествено се отпусна и пръстът й попадна на скритото сигнално копче. Малко се поколеба преди да го натисне.

— Сбогом! — опита се да бъде любезен Станимир.

— Довиждане — жената вдигна незаинтересовано очи. — Никога не казвайте сбогом. Скоро може отново да се видим. Нали при уволнение ще минете през мен.

— О! Ще се постарая да отложа колкото се може по-далеч този миг.

Той си тръгна.

Вратата вляво от гишето се отвори. Излезе незабележим мъж със спортна фигура и яки рамене. На главата си бе килнал напред мека шапка с леко спусната периферия.

Шлиферът му, идеално изгладен, стоеше идеално излят на стегнатата снага. Спусна се решително, без много шум, по стълбите и, без да погледне към „ИНФОРМАЦИЯ“-та, се озова на улицата, където се спря и зачака със замечтан поглед, зареян нейде в ясното небе.

Случайно или с изтънчена административна предвидливост Голямата сграда се намираше в другия край на Града. Преследваше се двояка цел: кандидатът да прояви съобразителност и същевременно да се проследи и по поведението му да се прецени подходящ ли е или не, да се оставили на свобода без работа, или да му бъде осигурено постоянно местожителство с гарантиран общественополезен труд.

Станьо огледа ясния свеж отпечатък на заветния печат и приближи до очите си пропуска, сякаш се опитваше да открие несъществуващ пропуск в оформлението, а всъщност — да поеме аромата на необикновеното мастило, останало в арсенала на делопроизводството от дълбините на миналите векове. Миришеше на ред, спокойствие и сигурност. Скъта документите в черното си куфарче, внимателно провери дали ключалките са добре затворени, огледа се с попиващия поглед на търсещ човек, който познава цената си; повече тук едва ли ще се появи, но може да се наложи да обяснява на близки и приятели, желаещи да постъпят на работа в най-солидното учреждение, да им осигури протекция, помощ и подкрепа, а те да му се отблагодарят с уважение и подчинение.

Щом стъпи на улицата, от деловата му твърдост и целенасоченост не остана и следа. Предстоеше му да прекара цял свободен ден и с удоволствието на вечно зает човек забеляза, че не знае как да го стори. Помисли си, че свободата също си има лоши черти. Отправи се към най-близката трамвайна спирка и потегли към центъра. Не забеляза, а дори и да беше забелязал, не би запомнил мъжа със спортния вид, който се качи в същия трамвай.

(обратно)

2.

Голямата сграда заемаше центъра на огромен площад. Мощни потоци коли не позволяваха на пешеходците да стигнат направо до широко отворените врати и трябваше да се спускат в неприветливи, пълни с отпадъци, а иначе на вид величествени подлези. Няколко мургави жени в сини престилки с подръчни средства лениво и безнадеждно се опитваха да ги почистят, но още повече се стараеха да продадат на черно електронни часовници, дъвки, батерийки и други дреболийки, липсващи от магазините, на малкото минувачи в ранните часове. Дълго се пазаряха и щом забележеха униформена фигура, се хващаха за метлите… докато заплахата не изчезнеше.

— Вие сте за „Корпус В“ — каза портиерът, след като внимателно се запозна с пропуска и придружаващите го документи. — Тръгвате по коридор №1 и спирате пред врата №5. На нея са изрисувани две длани; поставяте своите върху тях.

Вратата проскърца известно време, преди неохотно да се отвори. Станимир влезе вътре. Зад него се разнесе силно хлопване. Стана тъмно. Светна лампа. Блясъкът го удари право в очите. Инстинктивно притвори клепачи. В главата му нахлу неопределена тревога — помисли си, че е звяр, попаднал в клетка, — но побърза да я прогони.

— Пропуската, моля!

Лицето зад гишето не се виждаше — силует без подробности. Гласът издаваше стар и уморен човек. Станьо подаде книжата и усети леко треперене в краката, досадно и неприятно. Оня вътре сякаш усети слабостта му, протегна ръка и нетърпеливо зашава с пръсти — нежни и гъвкави, те изглеждаха идеално приспособени за канцеларска работа; свиха се и внимателно, със съзнание за изключителната важност на вършената работа, поеха пропуска.

— Име, презиме, фамилия!