«Кражбата на облигации за един милион долара»

Агата Кристи

Кражбата на облигации за един милион долара

— Колко много кражби на облигации станаха напоследък! — забелязах една сутрин, оставяйки вестника настрани. — Поаро, нека забравим за малко детективската наука и се позанимаем с престъпленията.

— Иска ви се, как му казвате вие — да хванете нишката по най-бързия възможен начин?

— Чуйте какъв е последният голям удар. Лондонската и Шотландската банка изпратили за Ню Йорк Облигации на свободата¹ на стойност един милион долара на борда на парахода „Олимпия“ и те по най-фантастичен начин изчезнали.

— Ако не беше mal de mer² и трудният за прилагане метод на Лавергие за прекосяването на Ламанша, аз самият с голямо удоволствие бих попътувал на тези големи лайнери — промърмори замислено Поаро.

— Да, наистина — възкликнах с ентусиазъм. — Някои от тях са истински дворци; с плавални, шезлонги, ресторанти, палмови кътчета — човек трудно може да повярва, че е в морето.

— Аз лично винаги усещам, когато съм в морето — тъжно промълви Поаро. — А всички тези дреболии, които изброихте, не ме вълнуват; но помислете, приятелю, за гениите, които пътуват там инкогнито. На борда на тези плаващи дворци, както сам справедливо ги нарекохте, човек може да срещне елита, haute noblesse³ на криминалния свят.

Засмях се.

— Ето, значи, откъде идва вашият ентусиазъм! Бихте искали да кръстосате шпаги с човека, който е задигнал облигациите?

Хазайката ни прекъсна:

— Една млада дама иска да ви види, мистър Поаро. Ето визитната й картичка.

На картичката пишеше: „Мис Есме Фаркуър“; Поаро се наведе да вдигне една случайно паднала на земята троха и след като внимателно я пусна в кошчето за книжни отпадъци, кимна на хазайката да покани дамата.

След около минута в стаята бе въведено едно от най-очарователните момичета, които някога съм срещал. Беше на около двадесет и пет години, с големи кафяви очи и прекрасна фигура. Добре облечена и със сдържани маниери.

— Моля ви, седнете, mademoiselle. Това е приятелят ми Хейстингз, който ми помага при решаване на моите малки задачи.

— Боя се, че идвам днес с голяма задача при вас, мосьо Поаро — каза момичето и след като ми се поклони мило, седна. — Предполагам, че сте чели вече вестниците, имам пред вид кражбата на Облигациите на свободата на борда на „Олимпия“

По лицето на Поаро трябва да се бе изписала изненада, защото тя побърза да продължи:

— Без съмнение, питате се, какво общо имам аз с тези сериозни учреждения — Лондонската и Шотландската банка. В известен смисъл — нищо, а от друга страна — много нещо ме свързва с тях. Мосьо Поаро, аз съм сгодена за мистър Филип Риджуей.

— О! Мистър Риджуей…

— Той отговаряше за облигациите, когато бяха откраднати. Той, разбира се, не може да бъде обвинен в нищо. Грешката в никакъв случай не е негова. Независимо от това, той е почти обезумял от тревога по случилото се. Чичо му твърди, че по невнимание е споменал някъде, че облигациите са у него. Това е страшна пречка за кариерата му.

— Кой е чичо му?

— Мистър Вевъсуър, един от генералните директори на Лондонската и Шотландската банка.

— Бихте ли ми разказали цялата история, мис Фаркуър?

— Добре. Както знаете, банката искаше да разшири влиянието си в Америка и с тази цел бе решено да се изпратят един милион долара във вид на Облигации на свободата. За куриер мистър Вевъсуър избра племенника си, който от дълги години се ползува с доверието на банката и е компетентен по всички подробности на банковите операции. „Олимпия“ отплува от Ливърпул на 23-ти, а облигациите са били връчени на Филип сутринта на същия ден от мистър Вевъсуър и мистър Шоу, двамата генерални директори на Лондонската и Шотландската банка. Те били преброени, опаковани и запечатани в негово присъствие, след което той заключил пакета в куфара си.

— Куфар с обикновена ключалка ли?

— Не, мистър Шоу настоял фирмата „Хъбз“ да постави специална ключалка. Както вече казах, Филип прибрал пакета на дъното на куфара си. Кражбата е станала само няколко часа преди пристигането в Ню Йорк. Параходът бил щателно претърсен, но без резултат. Облигациите изчезнали буквално като дим.

Поаро направи гримаса.

— Но не са изчезнали напълно, тъй като чух, че са били продадени на малки части половин час след като „Олимпия“ е влезнала в пристанището. Е, няма съмнение, че следващото нещо, което трябва да сторя, е да се срещна с мистър Риджуей.

— Тъкмо исках да ви поканя да обядваме в Честър чииз⁴. Филип ще бъде там. Имам среща с него, но той още не знае, че ще се консултирам с вас по неговия въпрос.

С готовност приехме поканата и отидохме дотам с такси.

Мистър Филип Риджуей бе дошъл преди нас и се изненада, като видя годеницата си да пристига с двама съвсем непознати мъже. Той бе хубав млад човек, висок, спретнат, с леко посребрени на слепоочията коси, макар да не бе много над тридесетте.

Мис Фаркуър приближи и сложи ръката си върху неговата.

— Трябва да ми простиш, Филип, че действах, без да те попитам — извини се тя. — Нека ти представя мосьо Еркюл Поаро, за когото често си чувал, и неговият приятел капитан Хейстингз.

Риджуей изглеждаше много изненадан.

— Разбира се, че съм слушал за вас, мосьо Поаро — каза той, докато се здрависваше, — но нямах представа, че Есме има намерение да се съветва с вас във връзка с моята… с нашата грижа…

— Страхувах се, че няма да ми разрешиш — обади се кротко мис Фаркуър.

— Погрижила си се всичко да е в абсолютна тайна — забеляза той с усмивка. — Надявам се, мосьо Поаро да хвърли малко светлина върху тази удивителна мистерия, защото, признавам честно, почти съм си изгубил ума от тревога и притеснение.

Лицето му наистина имаше изпит и измъчен вид и съвсем красноречиво говореше за вътрешното напрежение, което го терзаеше.

— Добре, добре — успокои го Поаро. — Нека обядваме и докато се храним, ще обединим умовете си, за да видим какво може да се направи. Искам да чуя историята от устата на мистър Риджуей.

Докато се справяхме с превъзходния бифтек и пудинга от бъбреци, Филип Риджуей описа обстоятелствата около изчезването на облигациите. Разказът му отговаряше до най-малки подробности на този на мис Фаркуър. Когато той свърши, Поаро запита:

— Какво точно ви накара да откриете, че облигациите са били откраднати, мистър Риджуей?

Той се засмя горчиво.

— Беше повече от ясно, мосьо Поаро. Нямаше как да не го видя. Куфарът ми бе наполовина измъкнат изпод леглото и всичко бе разхвърляно, а там, където се бяха опитвали да разбият ключалката, той бе издраскан и срязан.

— Но аз разбрах, че е бил отворен с ключ?

— Точно така. Опитали са се да разбият ключалката, но не са успели. И накрая някак си трябва да са я отключили.

— Любопитно — забеляза Поаро, а очите му заблестяха с така добре познатата ми зелена светлина. — Много любопитно! Губят толкова време да изкъртят ключалката и изведнъж, откриват, че през цялото време са имали ключ, защото „Хъбз“ прави ключалките в един единствен екземпляр.

— Тъкмо затова е невъзможно те да са имали ключ. Нито за миг не съм се разделял с него.

— Сигурен ли сте?

— Мога да се закълна, а освен това, ако имаха ключа или негов дубликат, защо ще губят толкова време да разбиват една явно неразбиваема ключалка?

— Е! Точно това се питаме и ние! Осмелявам се да предскажа, че решението, ако изобщо го открием, има връзка с този странен факт. Де ви помоля да не ми се сърдите, ако ви задам още един въпрос: напълно ли сте сигурен, че не сте оставили куфара отворен?

Филип Риджуей само го изгледа, Поаро заръкомаха извинително:

— Такива неща могат да се случат, уверявам ви! Е, добре, облигациите са откраднати от куфара. Какво е направил крадецът с тях? Как е успял да ги пренесе на брега?

— О — извика Риджуей. — Тъкмо това се питам. Как? Беше съобщено на митническите власти и всяко живо същество, което напусна кораба, бе най-щателно претърсено.

— Облигациите, доколкото разбирам, са представлявали обемист пакет, нали?