«Когато има завещание»

Агата Кристи

Когато има завещание

— Преди всичко избягвайте тревоги и вълнения — заяви доктор Мейнъл по типичния за лекарите начин да успокояват.

Мисиз Хартър, както често се случва с пациенти, които чуват тези утешителни, но лишени от смисъл думи изглеждаше по-скоро смутена, отколкото успокоена.

— Налице е известна сърдечна слабост — продължи докторът, — но няма основания за тревога. И все пак — допълни той — не би било зле да се постави асансьор. Е? Какво ще кажете?

Мисиз Хартър имаше разтревожен вид.

Доктор Мейнъл, обратно, изглеждаше доволен от себе си. Причината, поради която предпочиташе да се грижи за богати пациенти, отколкото за бедни, бе, че даваше воля на живото си въображение, когато им препоръчваше лечение.

— Да, асансьор — повтори мистър Мейнъл, опитвайки се да измисли нещо друго, още по-фрапантно и рядко. — В такъв случай ще избегнем всяко излишно усилие. При хубаво време — всекидневни разходки по равно, без изкачване по стръмнини. И най-вече много развлечения за ума. Не мислете постоянно за здравето си!

На племенника на възрастната дама, Чарлз Риджуей, лекарят обясни по-подробно.

— Не ме разбирайте погрешно — започна той. — Леля ви може да живее още години и вероятно ще живее. В същото време силен шок или преумора могат като нищо да я отнесат. Трябва да води много спокоен живот. Без напрежение. Без умора. Но, разбира се, не бива да й се разрешава да мисли твърде много. Да се поддържа веселото й настроение и да се развлича добре.

— Да се развлича — повтори Чарлз Риджуей замислено.

Чалрз бе сериозен младеж. Младеж, който държеше да развие наклонностите си, когато е възможно.

Същата вечер той предложи да поставят радиоапарат. Мисиз Хартър, вече сериозно разтревожена от мисълта за асансьора, се разстрои и отказа. Чарлз настояваше.

— Не съм убедена, че тези нововъведения ме интересуват — жално запротестира мисиз Хартър. — Вълните, нали знаеш, електрическите вълни. Може да ми навредят.

Покровителствено и търпеливо Чарлз й изтъкна несериозността на тази идея.

Мисиз Хартър, чиято осведоменост по въпроса бе съвършено мъглява, упорито остстояваше твърдението си и не позволяваше да я убедят.

— Всичкото това електричество — измърмори тя плахо. — Можеш да казваш, каквото си искаш, Чарлз, но на някои хора то влияе зле. Винаги преди гръмотевична буря имам ужасно главоболие. Знам добре. — Тя победоносно кимна с глава.

Чарлз бе търпелив младеж. Беше също и упорит.

— Скъпа лельо Мери — започна той отново, — нека ти обясня.

Той бе доста компетентен по въпроса. Изнесе почти цяла лекция на тази тема; взел присърце задачата си, той заговори за светли и матови радиолампи, за висока честотност, ниска честотност, вълново разпространение и кондензатори.

Потопена в море от непонятни за нея думи, мисиз Хартър се предаде.

— Разбира се, Чарлз — промълви тя, — ако наистина смяташ…

— Тъкмо това ти е необходимо — ентусиазирано възкликна Чарлз, — за да не изпадаш в униние.

Предписаният от доктор Мейнъл асансьор бе скоро поставен и едва не стана причина за смъртта на мисиз Хартър, тъй като, подобно на много възрастни жени, у нея дълбоко бе загнездена неприязън към чужди хора в дома й. Подозираше всички до един, че кроят планове да отмъкнат старото й сребро.

След асансьора пристигна и радиопаратът. Мисиз Хартър бе оставена да съзерцава този противен предмет: голяма, неугледна кутия с копчета.

Чарлз трябваше да употреби целия си ентусиазъм, за да я накара да се примири; просто беше в стихията си: въртеше копчетата и убедително обясняваше.

Мисиз Хартър седеше търпеливо и любезно в креслото си с висока облегалка и наблюдаваше, обзета от непоклатимото убеждение, че тези нововъведения са ни повече, ни по-малко чиста досада.

— Чуй, лельо Мери, хванахме Берлин! Нали е прекрасно? Чуваш ли го този приятел?

— Не чувам нищо друго освен бръмчене и пръщене — заяви мисиз Хартър.

Чарлз продължаваше да върти копчетата.

— Брюксел! — обяви той с ентусиазъм.

— Така ли? — попита мисиз Хартър с едва доловим интерес.

Чарлз отново завъртя копчетата и страхотен вой изпълни стаята.

— Сега май хванахме кучешкия пансион — обади се мисиз Хартър. Тя бе старица, на която не липсваше духовитост.

— Ха ха — засмя се Чарлз, — пак ще започнеш да се шегуваш, нали, лельо? Това е много хубаво!

Мисиз Хартър не се сдържа и му се усмихна. Тя бе много привързана към Чарлз. Няколко години бе живяла с племенницата си, Мириъм Хартър. Смяташе да направи момичето своя наследница. Но от това нищо не излезе. Мириъм беше раздразнителна и очевидно се отегчаваше от компанията на леля си. Непрестанно излизаше „да търси развлечения“, както казваше мисиз Хартър. В крайна сметка се бе заплеснала по едно момче, което леля й никак не харесваше. Мириъм бе върната на майка й с кратко писмо, като че бе стока за одобряване. Омъжила се беше за въпросния младеж, а мисиз Хартър всяка година за Коледа й пращаше кутия носни кърпи или покривчица за маса.

Като се убеди, че племенничките не оправдават очакванията, мисиз Хартър прехвърли вниманието си към племенниците. От самото начало Чарлз се бе оказал явен успех. Винаги бе любезно почтителен към леля си, слушаше спомените за нейната младост с подчертан интерес. В това отношение той бе пълна противоположност на Мириъм, която искрено се отегчаваше и не се опитваше да го скрие. На Чарлз никога не му доскучаваше и бе вечно в добро настроение, бе винаги весел. Всеки ден многократно повтаряше, че тя наистина е чудесна възрастна дама.

Напълно удовлетворена от новата си „придобивка“, мисиз Хартър бе писала на адвоката си писмо, в което изявяваше желание да направи ново завещание. То и бе изпратено, съответно одобрено и подписано от нея.

И сега дори по въпроса за радиото имаше вероятност Чарлз скоро да спечели нови лаври.

Мисиз Хартър, в началото враждебна, после примирена, накрая бе очарована. Наслаждаваше се на радиото далеч по-добре, когато Чарлз го нямаше. Лошото при него беше, че той не оставяше апарата на мира. Мисиз Хартър можеше да седи удобно в креслото си и да слуша симфоничен концерт или беседа за живота на Лукреция Борджия, или за живота на водните обитатели и да е много доволна и съвършено спокойна. Не беше така с Чарлз. Докато запалено се опитваше да хване някоя чужда станция, благозвучията се раздираха от нестройни писъци. Но вечерите, когато Чарлз вечеряше вън с приятели, мисиз Хартър се наслаждаваше истински на радиото. Завърташе две копчета, сядаше в удобното си кресло и с удоволствие изслушваше вечерната програма.

Около три месеца след поставянето на радиото се случи първата мистерия. Чарлз бе отишъл да играе бридж.

Същата вечер предаваха концерт от балади. Прочуто сопрано изпълняваше „Ани Лори“, когато по средата на песента се случи нещо странно. Музиката прекъсна, чу се бръмчене, прещракване, след малко и това изчезна. Настана тишина, след което в стаята се разнесе тихо жужене.

Без сама да знае защо, на мисиз Хартър се стори, че апаратът лови много далечна станция, а после ясно и отчетливо заговори мъжки глас с лек ирландски акцент:

— Мери, чуваш ли ме, Мери? Аз съм Патрик. Скоро ще дойда за теб. Ще бъдеш готова, нали, Мери?

Почти миг след това звуците на „Ани Лори“ изпълниха стаята.

Мисиз Хартър седеше неподвижно на стола си, ръцете й здраво стискаха дръжките. Сън ли беше? Патрик! Неговият глас! Гласът на Патрик тук, в тази стая. Не, сигурно е сънувала или може би халюцинира. Трябва да е задрямала за минута-две. Странен сън! Покойният й съпруг да й говори по ефира. Тя не се уплаши много. Какво й бе казал?

„Скоро ще дойда за теб. Ще бъдеш готова, нали, Мери?“

Дали беше… можеше ли това да бъде предзнаменование? Сърдечна слабост. Сърцето й. В края на краищата тя е жена на години.

— Предупреждение — ето какво е — каза гласно мисиз Хартър, надигайки се бавно и с мъка от креслото, и вярна на себе си, добави: — Толкова пари отидоха на вятъра за асансьор!

На никого не каза за случилото се, но следващите няколко дни бе замислена и разсеяна.

Не след дълго мистерията се повтори. Пак бе сама в стаята. Радиото, което предаваше избрани оркестрови пиеси, замлъкна така внезапно, както и преди. Отново настъпи тишина, отново същото чувство за отдалеченост и накрая се разнесе гласът на Патрик, не такъв, какъвто бе приживе, а отекващ, далечен, странно призрачен:

— С теб говори Патрик, Мери. Ще дойда за теб много скоро…

Последва познатото прещракване, бръмчене и избраните оркестрови пиеси зазвучаха с пълна сила.