«Котка сред гълъбите»

Агата Кристи

Котка сред гълъбите

Пролог

Началото на учебната година

I

Първият учебен ден в училище „Медоубенк“. Лъчите на късното следобедно слънце огряваха широката чакълена алея пред сградата. Външната врата бе гостоприемно отворена, а вътре стоеше мис Ванситарт, с безупречна прическа и изящен костюм, които напълно съответстваха на архитектурния стил от времето на крал Джордж.

Някои от родителите, които не я познаваха, я бяха взели за самата велика мис Булстрод, тъй като не знаеха за навика на мис Булстрод да се оттегля в свещеното си уединено кътче, където се допускаха само избраните и привилегированите.

От едната страна на мис Ванситарт, заета с малко по-различни задължения, стоеше мис Чадуик — услужлива, осведомена, сраснала се до такава степен с „Медоубенк“, че бе невъзможно човек да си представи училището без нея. Всъщност то никога не беше и съществувало без нея. Мис Булстрод и мис Чадуик бяха положили основите на „Медоубенк“. Мис Чадуик беше леко прегърбена, носеше пенсне, обличаше се старомодно, говореше отнесено и беше блестяща математичка.

Из сградата се носеха любезните приветствия на мис Ванситарт.

— Как сте, мисис Арнолд? А, Лидия, хареса ли ти екскурзията в Гърция? Каква прекрасна възможност! Направи ли хубави снимки? Да, лейди Гарнит, мис Булстрод получи писмото ви относно часовете по изкуство и всичко е уредено. Как сте, мисис Бърд?… Да? Смятам, че днес мис Булстрод няма да има време да обсъди въпроса. Мис Лоуън е някъде тук, ако желаете да поговорите с нея. Преместихме те в друга стая, Памела. Намира се в далечното крило, край ябълковото дърво… Да, действително, лейди Вайълет, времето тази пролет беше ужасно. Това най-малкият ви син ли е? Как се казваш? Хектор? Какъв хубав самолет имаш, Хектор. Tres heureuse de vous voir, madame. Ah, je regrette, ce ne serait pas possible, cette apres-midi. Mademoiselle Bulstrode est tellement occupee¹

Добър ден, професоре. Открихте ли още нещо интересно при разкопките?

(обратно)

II

Секретарката на мис Булстрод — Ан Шапланд, печаташе бързо и умело в една стаичка на първия етаж. Ан беше приятна млада жена на тридесет и пет години, с черна, лъскава като коприна коса. Можеше да бъде и привлекателна, когато поискаше, но животът я бе научил, че умението и компетентността се възнаграждават по-добре и предпазват от болезнени усложнения. В момента се беше съсредоточила в ролята си на идеална секретарка на директорка на прочуто девическо училище.

От време на време, докато слагаше нов лист в пишещата машина, тя поглеждаше през прозореца и с интерес наблюдаваше пристигащите.

„Божичко! — помисли си изпълнена със страхопочитание Ан, — не знаех, че в Англия има толкова много шофьори!“

После се усмихна, докато величествен ролс отмина, а на негово място пристигна малък смачкан остин. От него се измъкна притеснен баща с дъщеря си, която изглеждаше далеч по-спокойна от него.

Той се спря неуверен, но мис Ванситарт излезе от сградата и пое нещата в свои ръце.

— Майор Харгрийвз? А това е Алисън, нали? Моля, заповядайте. Бих искала да видите стаята на Алисън. Аз…

Ан се ухили и започна отново да печата.

„Добрата стара Ванситарт — великата дубльорка — помисли тя. — Копира всички номера на Булстрод. Съвършена е в приказките!“

Огромен и почти разкошен кадилак, боядисан в два цвята — ягодово и лазурносиньо — се плъзна бавно (и трудно, поради дължината си) по алеята и спря до стария остин на почитаемия майор Харгрийвз.

Шофьорът изскочи да отвори вратата и отвътре излезе грамаден мургав мъж с брада и развято наметало, следван от облечена по последна френска мода дама и слабовато тъмнокосо момиче.

„Това вероятно е самата принцеса… как й беше името — помисли си Ан. — Не мога да си я представя в ученическа униформа, но утре чудото ще стане…“

Мис Ванситарт и мис Чадуик се появиха едновременно.

„Ще ги заведат при височайшата особа“ — реши Ан.

И в този момент, колкото и странно да бе, тя си помисли, че не й се харесваше особено да прави шеги по адрес на мис Булстрод. Тя не беше коя да е.

„Внимавай в правописа, момиче — каза си Ан, — и напиши тези писма без грешка.“

Не че обикновено правеше грешки. Имаше възможност да избира работа като секретарка. Бе работила като лична помощничка на генерален директор на петролна компания, като лична секретарка на сър Мървин Тодхънтър, който беше известен с ерудицията си, раздразнителния си нрав и неразчитаемия си почерк. Сред бившите началници на Ан имаше двама министри и важен държавен служител. Общо взето, бе работила само с мъже. Чудеше се как ще се чувства заобиколена само от жени. Е — въпрос на практика! А освен това съществуваше и Денис! Верният Денис, който се връщаше ту от Малая, ту от Бирма, от най-различни краища на света, но си оставаше същия — предан, вечно искащ ръката й. Милият Денис! Само че щеше да е доста скучно, ако се омъжеше за него.

Скоро щеше да усети липсата на мъже. Само учителки, нито един мъж — с изключение на градинаря, който беше на около осемдесет години.

В този миг Ан беше приятно изненадана. Погледна през прозореца и видя един мъж, който подкастряше живия плет точно край алеята. Явно беше градинар, но доста под осемдесетте. Млад, тъмнокос, с приятна външност. Ан се зачуди. Говореше се, че има необходимост от допълнителна работна ръка, но този съвсем не приличаше на селяндур. Е, в днешно време хората работят какво ли не. Някой млад мъж, който се опитва да припечели нещо допълнително, за да успее да осъществи плановете си или само за да свързва двата края. Обаче подкастряше плета доста умело. В края на краищата, можеше да е истински градинар!

„Струва ми се — помисли си Ан, — че може да се окаже приятен…“

С удоволствие установи, че й остава само още едно писмо, а после можеше да се поразходи из градината…

(обратно)

III

На горния етаж мис Джонсън — икономката — разпределяше стаите, посрещаше новодошлите и поздравяваше познатите ученички.

Радваше се, че започва нова учебна година. Не знаеше какво да прави през ваканциите. Имаше две омъжени сестри, на които гостуваше подред, но те естествено се интересуваха повече от собствения си живот и семейства, отколкото от „Медоубенк“. А мис Джонсън, която по задължение обичаше сестрите си, се интересуваше искрено единствено от „Медоубенк“.

Да, хубаво е, че учебната година започва…

— Мис Джонсън?

— Да, Памела.

— Вижте, мис Джонсън. Нещо се е счупило в куфара ми. Разляло се е по дрехите ми. Мисля, че е балсамът за коса.

— Тц, тц! — затюхка се мис Джонсън, бързайки да помогне.

(обратно)

IV

Мадмоазел Бланш — новата учителка по френски език — се разхождаше по ливадата край чакълената алея. Оглеждаше одобрително якия млад мъж, който подкастряше живия плет.

— Assez bien² — помисли си тя.

Мадмоазел Бланш приличаше на мишка, беше мършава и невзрачна, но забелязваше всичко.

Погледът й проследи процесията от коли, които плавно спираха пред входната врата. Преценяваше коя колко струва. Това училище „Медоубенк“ наистина беше забележително! Пресметна на ум печалбата, която извлича мис Булстрод.

Да, действително! Забележително!

(обратно)

V

Мис Рич, преподавателка по английски език и география, крачеше забързана към училището, като се препъваше от време на време, защото обикновено забравяше да гледа къде стъпва. И косата й беше разрошена както обикновено. Имаше нетърпеливо грозновато лице.

„Да се върне! Отново да е тук… сякаш са минали години…“ — мислеше си тя.

Препъна се в едно гребло, а младият градинар протегна ръка и каза:

— Внимавайте, мис.

Айлийн Рич благодари, без да го погледне.

(обратно)

VI