«За глухари»

Александър Куприн

За глухари

Не мога да си представя кои усещания на света биха могли да се сравнят с онова, което човек изпитва при лов на глухари. При него има толкова много неочаквано, вълнуващо, тайнствено, трудно и прелестно, че тези впечатления не може да се забравят цял живот.

Събуждаш се посред тъмната, безлунна мартенска нощ и отначало съвсем не можеш да разбереш къде се намираш. Лежиш на глинения под до цяла камара нажежени главни, по които от време на време трепетно пробягват последните огнени езици. Направените от дървени трупи стени и също такъв таван са покрити с дебели от пръст черни, висящи като ресни сажди. Пространството е около половин кубичен сажен¹. Вместо врата има тесен отвор, през който поглежда нощта — по-тъмна и от тези опушени стени.

Настървеното хъркане на човека, лежащ от другата страна на огъня, бързо възвръща паметта на неуспялото да се събуди окончателно съзнание. Намираме се в стара, изоставена въглищарница, в самия център на Полесието, на четиридесет версти² от каквото и да е жилище, освен самотните горски къщички, изгубени сред непроходимия гъсталак. От всички страни сме обкръжени само от вековна борова гора.