«Пернатият приятел»

Артър Кларк

Пернатият приятел

Доколкото ми е известно, не съществува правило, забраняващо присъствието на домашни животни в една космическа станция. Сигурно никой не е съобразил, че подобно правило е необходимо. Дори и да бе съществувало, обаче, уверен съм, че Свен Олсен щеше да го наруши.

Би могло да се предположи, че човек с такова име е шестфутов северен великан с телосложението и гласа на бик. Ако това беше така, шансът да си намери работа в Космоса щеше да е много малък. Както и повечето от ранните космонавти, бе дребен и слабичък човек, лесно вписал се в нормата от 150 фунта, накарала мнозина от нас да прибягнат до диета за отслабване.

Свен бе един от най-добрите ни строители и превъзходно се справяше с трудната задача да сглобява елементите, оказали се в условията на безтегловност. Помагаше им да извършват бавните триизмерни балетни движения, необходими за наместването им, и когато заемеха търсеното от него положение, ги свързваше помежду им. Никога не ми омръзваше да наблюдавам как благодарение на него и на хората му гигантската конструкция на станцията започна да придобива облик. Работата му изискваше висока квалификация и бе трудна, тъй като космическият скафандър не е най-подходящото работно облекло. Екипът на Свен имаше огромно предимство пред строителите на земни небостъргачи. Членовете му можеха да се отдалечат от творението си и да го огледат, без да се боят от гравитацията.

Не ме питайте защо Свен изпита потребност от домашно животно и защо се спря точно на канарче. Не съм психолог, но не мога да не призная, че изборът му бе много разумен. Кларибел не тежеше практически нищо, потребностите й от храна бяха съвсем малки и за разлика от повечето други животни не се смущаваше от отсъствието на гравитация.