«Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)»

Том Кланси, Карл Стайнър, Тони Колц

Воини в сянка

Специалните сили — поглед отвътре

Тази книга се посвещава на всички велики войници, моряци, пилоти и морски пехотинци, с които и за които имах привилегията да служа по време на трийсет и пет годишната си военна кариера.

Сред всички тях едно елитно братство воини заслужава най-високото възможно признание, както в миналото, така и понастоящем — националните Сили за специални операции.

Дължим най-дълбоката си благодарност и уважение на онези, които пожертваха живота си в защита на нашите свободи. На семействата им поднасяме най-дълбокото си съчувствие и молитви за тяхното бъдеще.

о.з. генерал Карл Стайнър

Бележка на авторите:

Всяка седмица повече от 3 500 души от Силите за специални операции (ССО) се разполагат в чужбина в около шейсет и девет държави. Мисиите им варират от помощ в борбата срещу наркотиците и разминиране до мироопазващи операции, помощ след природни бедствия, помощ във военното обучение и много други дейности при специални задачи. Така те действат като инструменти на националната политика на Съединените щати и установяват взаимоотношения с военните и с правителствата на страните домакини така, че служат най-добре на нашите национални интереси сега и за в бъдеще.

При написването на тази книга се опитахме да включим цялата възможна информация за способностите на тези уникални военни части, понасяните от тях жертви и рамките на техните отговорности, както и просто да разкажем някои забавни и поучителни истории. Все пак трябва да отбележим, че някои от тези мисии са секретни и не могат да бъдат разкрити поради причини за лична сигурност. Също така някои имена от персонала, както и на членове на семействата им трябва да бъдат защитени поради съображения за лична сигурност. Убедени сме, че читателят ще разбере съществуването на някои подробности, които не са подходящи за обсъждане тук, и ще извини всички необходими пропуски.

Том Кланси и о.з. генерал Карл Стайнър

(обратно)

I.

Понеделник, 7-ми октомври 1985 г.

Бригаден генерал Карл Стайнър, командирът на Обединените военни сили за специални операции (ОВССО), се връщаше от сутрешния си крос във Форт Браг, Северна Каролина, когато неговият офицер от Дирекцията за разузнаване J–2¹ полковник Майк Флин го посрещна на портала.

— В Средиземно море е отвлечен пътнически кораб — съобщи му Флин хладнокръвно, но с нотка на тревога в гласа — и е много вероятно на борда да има американци.

Никоя друга организация не беше в състояние да си върне контрола върху кораб в открито море и Стайнър разбра, че със сигурност ще ги призоват, и то скоро.

Стайнър бе строен мъж, висок метър и осемдесет, с решителен, но не скован маниер на военен и благ, непринуден външен вид. Същевременно вътрешно винаги го изпълваше някаква скрита енергия и дълбок стремеж да изпревари останалите. Той не просто желаеше да бъде най-добрият или да направи подчинените му военни части най-добрите — всички офицери го желаеха, — но намираше време и начини за постигането на тази цел.

Докато заедно с Флин бързаха към сградата на щаба, генералът вече преценяваше новината. Знаеше, че оскъдната информация на полковника е всичко, с което разполагат за момента, защото в противен случаи Флин би му съобщил повече данни. Независимо от това се налагаше да предприеме първоначални действия, базирани само на тази оскъдна информация. По време на дългите часове планиране, обучение и разиграване на ситуации ОВССО бяха разработили планове за действие при буквално всяка възможна кризисна ситуация; частите винаги бяха готови да потеглят до няколко часа при условие, че има налични самолети за превозване на хората им. Въз основа на планирането и отработените ситуации Стайнър веднага се съсредоточи върху предстоящата задача: „Това е трудна цел… ще трябва да получа по-подробна информация — помисли си той. — Ще се наложи да пътуваме дълго и трябва да тръгнем колкото е възможно по-скоро… трябва незабавно да се разпоредя за въздушния мост. И да разберем местоположението на кораба.“

Докато тези мисли преминаваха през съзнанието му, той запази пълно спокойствие. Когато специалните части имат възложена задача, тя трябва да се свърши бързо, акуратно и ефективно. Такава операция с много неизвестни променливи величини вероятно ще бъде изключително сложна и животът на мнозина ще бъде изложен на риск. В такива условия хората от тези части не губят време и усилия да изразяват чувствата си. Държат се делово, като винаги се съсредоточават върху непосредствената задача, търсейки особено уязвими места, които могат да бъдат използвани за разрешаване на проблема възможно най-чисто и пълноценно.

Щом стигна до щаба, той отиде незабавно в Центъра за обединени операции (ЦОО), високотехнологична военна централа, окомплектована с компютри и надеждна връзка с всички единици на ОВССО, Пентагона и главните командни пунктове по света. Там щеше да прегледа най-новата разузнавателна информация и да научи от първа ръка всичко, което се знаеше за инцидента в Средиземно море. Основният му персонал вече се бе събрал в очакване на неговите инструкции.

Обединените военни сили за специални операции поддържаха собствен разузнавателен център двайсет и четири часа в денонощието, където работеха с „служители за наблюдение“ — военни офицери и цивилни, експерти анализатори в улавянето на признаци за предстояща криза по разузнавателни данни и бази данни за всички известни терористични организации. Терминали свързваха командването с всички главни новинарски мрежи, включително с Ройтерс и Би Би Си — първият признак за зараждащ се инцидент често се появяваше под формата на новина. ОВССО разполагаха и със собствени хора във всички разузнавателни управления на Съединените щати — те винаги търсеха признаци за терористична дейност, както и вече съществуваща информация, която не бе се сторила важна за анализаторите в тези управления.

В повечето случаи щабовете научаваха рано за терористични инциденти и обикновено разполагаха с най-пълната информация за тях.

Стайнър знаеше, че цялата налична разузнавателна информация вече е изпратена от щаба до частите, които щяха да участват. Това означаваше и че всички негови войски вече са започнали подготовка на силите си за разполагане, очаквайки същевременно по-нататъшни указания от него. Те винаги използваха максимално времето, с което разполагаха. В този занаят времето представляваше най-скъпоценният актив.

Преди Стайнър да поеме командването, предишните му обиколки из Близкия изток го научиха на много неща за терористите и техния начин на действие. Например докато ръководеше обучението при модернизацията на Националната гвардия на Саудитска Арабия от 1975 до 1977 г., той имаше шанса да прецени Ясер Арафат и неговите главни помощници. Заедно с други изтъкнати личности от региона палестинците бяха поканени на вечеря от крал Халид и принц Абдула, командирът на Националната гвардия, по случай дипломирането на един подофицерски клас.

Несъмнено лейтенантите на Арафат бяха впечатляващи. Повечето от тях имаха магистърски и докторски дипломи от американски университети. Всички бяха добре облечени, много схватливи, учтиви и запознати със световните дела. Арафат очевидно бе лидерът — несъмнено интелигентен и забележителен мъж, — но лейтенантите, които вършеха истинската работа, поразиха Стайнър като наистина ужасяващи. През последвалите години това впечатление се оказа съвсем точно.

По-късно, през 1983 г., изпратиха Стайнър в Ливан. Там той преживя непосредствено терористични действия и техните последици — беше убит един посланик на Съединените щати; по време на назначението му от бомбени взривове загинаха повече от шейсет души в американското посолство, а по-късно и повече от двеста американски морски пехотинци.

В онези дни Бейрут не само представляваше военен лагер с много враждебни фракции, но и място, където можеше да избухне сражение навсякъде и по всяко време. Никой не беше в безопасност и смъртта бе вечно присъстващ риск — от снайперисти, престрелки между фракциите, засади и безразборен обстрел с тежка артилерия и ракети. Понякога се изстрелваха хиляди снаряди, което превръщаше за половин час цели райони от града в развалини.

Това назначение не беше лесно. Но за Стайнър то се оказа полезно. Даде му шанса да научи уроци, които не можеше да получи никъде другаде: