«Чавдаркината катеричка»

Емил Коралов

Чавдаркината катеричка

В ореховата гора светна ранната зора. Катеричката примигва сладко, сладко — и се вдигна. Поизми се със водичка в ореховата паничка, а подир това юнашки, дръпна свойта дъщеричка за извитата опашка и за острите ушички:

— Хайде, ставай, мързеливке, ставай, мамина сънливке!

Малката очи отвори и сънливо отговори:

— Бр… студено ми е, мамо! Винаги ме будиш рано!

— Който, щерко, рано става, в работата той успява. Ставай, работа ни чака, ей гората се разплака, на̀, листата пожълтяха и навред се разхвърчаха.

— Нека дъжд и вятър духа, нашта къщичка е суха. Хралупите имат стрехи.

— Ала нямаме орехи! Вятърът таз нощ не чу ли колко много ни обрули? Трябва да ги съберем, та да има да ядем. И когато сняг натрупа, и във нашата хралупа да е пълно с зимнина, с вкусна, хубава храна.

Щом туй майката изрече, по клонака се завтече, а след нея дъщерята се промуши през листата. Тук изскокнат, там се свират, пресни орехи събират. А след тях в игра красива нависоко се извиват две опашчици дебели, пухкави като къдели. Те на вятъра се веят и на слънцето златеят.

Малката е много жива, много пъргава, игрива. Все се спуска надалече, гледаш — и я няма вече.

— Дъщеричке ти скоклива, надалеч недей отива! Лошо ще те сполети, ако не внимаваш ти! Тук е страшно без другар, ще те грабне някой звяр!

— Мамо, много си плашлива! Аз съм пъргава и жива. И каквото и да стане, никой няма да Ме хване!

Туй на майка си щом рече, опашанка непослушна пак във клоните се мушна и избяга надалече. Орехи тя уж събира, а пък де се не навира! Рови, търси из листата, па се спусне на земята. Скача, бяга, ляга, става, все немирна, вироглава!

Но не скача дълго тя и внезапно изпищя. В миг една ръка човешка, много силна, много тежка, за опашчицата лека, за къделката й мека, неочаквано я стисна.