«Мъж и жена»

Ърскин Колдуел

Мъж и жена

Изкачваха се бавно по пътя в безцветното утро като сенки, забравени от нощта. В телата им нямаше движение, само нозете се влачеха и вдигаха прах, който начаса се стелеше подире им. На всяка крачка погледът им се откъсваше от земята и очите се взираха в хоризонта — да доловят първите кървави лъчи на слънцето.

Жената яростно хапеше устни. Болеше я, но тъй поне се заставяше да върви, стъпка подир стъпка. Иначе не би могла толкоз мили да влачи крака. От време на време простенваше, но не заплакваше.

— Време е да поспрем. Да отдъхнем пак — каза Ринг.

Тя не отвърна.

Продължиха.

Като възлязоха на хълма, срещу лицата им се изпречи слънцето, пресечено от равния хоризонт като с нож на половина. Долу някъде, под булото от мъгла, която бавно се надигаше от земята, лежеше долина. Виждаха се къщи и ниви, но бяха тъй далеко, че почти се стапяха в мъглата. От комина на най-близката къща се виеше дим.

Рут погледна мъжа до себе си. Слънчевите лъчи багреха бледото му лице в кървавочервено. Но очите му бяха тъй уморени и безжизнени. Стори й се, че се държи с последни усилия, сякаш след миг ще загуби равновесие и ще рухне.

— Дано тук ни огрее за къшей хляб — каза тя.

Той не отговори.

— Ще ни дадат — вместо него рече тя, — ще видиш. Забързано и червено, слънцето се издигна над хоризонта.

През лицето му преплуваха ивици от сиви облаци, подобно дим от запалени дърва. Също тъй неочаквано, както бе изгряло, то се сви на малка огнена топка, от която очите изгарят и повече не могат да гледат.

— Да опитаме все пак — подхвърли Рут.

Ринг я погледна на ярката светлина. Сега я забеляза за пръв път след снощния залез. Лицето й беше по-бледо, страните й — по-хлътнали.