«Между вторник и четвъртък»

Даниела Колева

Между вторник и четвъртък

Първо забеляза очите. Те търсеха, искаха, очакваха, примамваха с топлокафявия си блясък. Те молеха, настояваха, приласкаваха, и накрая завладяваха, без да обещават дълговечност, но в техните обятия й беше тъй уютно, че едва дочакваше следващия път, за да се сгрее пак.

Около осем сутринта, когато цялата сграда се тълпеше пред асансьора, тесен да побере служителите от всички офиси, идваше и той.

Повечето се познаваха и разменяха по едно сънливо „Добро утро“, докато изчакваха следващия курс нагоре.

Все се случваше така, че стояха почти един до друг и пътуваха заедно. Той до единадесетия, тя до тринадесетия етаж. Свикнаха да се поздравяват , с всеки следващ път по-внимателно и по-мило. Преди да слезе я поглеждаше по-дълго от необходимото, като й пожелаваше „Приятен ден“. Тя тихичко му отвръщаше: „И на Вас“.

Той беше най-известния хирург в града. Пред кабинета му непрекъснато стояха хора, надявайки се на още една порция живот. За своите четиридесет и две години бе постигнал онова съвършенство и всеотдайност в професията, която караше болните да му вярват, че ще живеят и след наложителната операция.

Тя свикна да го вижда често. Чакаше всеки вторник и четвъртък, когато той приемаше в сградата, за да чуе „Добро утро“ и „Приятен ден“ и да се увери, че топлината още стои в очите му.

Започна да търси, да иска, да моли, за мига на пресрещнатите погледи. Когато се разминеха, или го видеше само отдалеч и ставаше чоглаво. Целият й ден се сгромолясваше. Не понасяше колегите си, заяждаше се за дреболии, докато накрая започваше да се пита какво са й криви другите.