«Дъщерята на лихваря»

Даниела Колева

Дъщерята на лихваря

„Къде остана онова момче, което ожених за себе си?“ Попита се тя, докато пълнеше чашите. „Няма го в мъжа насреща… И чертите на лицето му, изсечени някак са станали…“

— Наздраве! Какво виждаш? — попита я той.

— Разликите… отпреди, когато се обичахме — и добави наум — „надявам се, да сме се обичали“.

— Мдаа, беше някога… забравихме чувството, заедно с илюзиите в оная мазичка — отвърна й той.

— Аз вече нямам такива за нас — призна му тя.

Той на свой ред се вгледа в нея:

— Не мисли, че аз имам. Изгубих ги почти веднага, като ме доведе в тоя „дом“.

Тя продължи по-тихо:

— Помниш, нали, че не можех да избирам… освен да се върна тук, откъдето, всъщност, не успях да избягам.

— Не искаше… признай си… Ти си свикнала с удобства, с лукс. Разбирам те, затова не прие да идем при нашите.

Тя се замисли:

— Да… там е дом, но как щяхме да се сбутаме с родителите ти в двустайната панелка?

Той отвърна неуверено:

— Все някак…

Замълчаха. Той пресуши чашата:

„Да… знам, искаше ти се тук. Да е охолно и за мен и за детето…Убеждаваше ме, че то ще направи чудото… хармонията.“

А на жена си:

— А се оказах жребеца потребен за оплождане…

Тя му отвърна:

— А аз кобилата износила наследника… Ще спорим ли кой от нас е повече жертва?

— Не, безсмислено е…Тук научих всичко за човешкото нещастие… и станах част от него.

Тя наведе глава:

— Знам… — и си каза: „А се надявах да се радват, че имат зет и внук… че сме семейство.“