«Към хижата»

Константин Константинов

Към хижата

Слънцето се спусна зад насрещните ридове. Повя хлад. Планината като че изведнъж се смълча.

По стръмната пътечка крачеха запъхтени един след друг Слави и Любен, натоварени с раници. Любен надуваше една малка хармоничка за уста. На няколко крачки подир тях креташе Чочо, малкият им братовчед, който се беше примолил да вземат и него.

— Любо, фенерчето у тебе ли е? — обади се Слави.

— У мене, у мене, бате Славе — отвърна Любен.

— Рекох да не си го забравил, че ще дотрябва скоро. Я, вече взе да притъмнява, а пък до хижата още е далеч. Окъсняхме днеска, а с такава опашка като тебе и Чочо не знам как ще я изкарам…

Любен погледна жално брата си и не отговори нищо.

— Ами всичко ли взе в раницата? — обади се пак Слави. — Солта? Канчетата? Свирката не си забравил, виждам, ами другото?

— Всичко, всичко, бате Славе, и аптеката дори взех. Нея Чочо я носи.

Аптеката се състоеше от една кутия с малко памук, една превръзка, два аспирина, шишенце капки за стомах и една бучка захар.

— Хей, „Червен кръст“ — извика Слави, — я ела тука да те прегледам!

Чочо дойде задъхан, изправи се и подаде кутията.

— Бре, ами де е бучката? Захарта къде е? — сопна се Слави, като тършуваше в кутията.

Чочо примига няколко пъти и не отговори.

— Думай де, уж си санитар? Де е бучката? Де ти са лекарствата?

— Бучката… бучката… Аз я изядох още като тръгнахме… — смотолеви най-малкият турист.

— И таз добра! — плесна с ръце Слави. — Ами сега ако някой го заболи корем, как ще вземе капките, бре?

— Ама… бате Славе, отде да знам, че захарта била лекарство? Аз мислех, че е забравена.