«Щурчето»

Константин Константинов

Щурчето

Дядо изважда една червена ябълка от джеба си, потърква с нея двете бузички на Катето. После изважда още една, по-голяма, потърква бузичките на Ванката. Целува и двамата по гушките и казва:

— Ха тъй, да растете — ей такива на, големи и червени като ябълките! Клъвнете сега, на дяда мъничките гарджета!…

Двете гарджета увисват на двете дядови ръце:

— Дядо, хайде една приказка!… Хайде бе!…

Старецът се поизкашля, запалва лулата си и взема децата на двете си колене.

— Имало едно време един дядо и една баба…

— После? — бърза Ванката.

— Имало и едно мече. И… няма вече… — усмихва се дядо и млъква.

— А-а-а, знаем я тази — не я щем! Не я щем! … Друга!…

— Че каква друга? — казва дядо. — Е, хайде тогава за овчаря. Имало едно време един овчар. Имал си той цяло стадо. Триста вакли овце…

— Е, какво станало после? — пита Катето нетърпеливо.

— Тръгнал веднъж овчарят да пасе стадото. Насреща му — мост. Малко мостче — колкото само една овца да мине… Почнали овцете да минават, една по една, една по една… Ха, нека се извървят и минат моста, че тогаз пак ще ви разправям…

— А-а-а, и таз не е хубава!… — викат пак децата. — Не щем такава! Истинска приказка, дядо, истинска!…

Дядо пуска кълбо дим и се засмива:

— Ах, вие, лалугерчета такива! Все не харесвате… Че каква друга да ви разправя? Чакайте! Хайде, още една… Минал Патьо по леда. Дигнала се парица. Хукнал Патьо да бяга…

— Пък таз, ако щеш, ние да ти я разправим! — пресича го Ванката. — Знаем е наизуст…

— С-с-т! — казва дядо и слага пръст на устни. — Я чакай! Слушайте!… Кой се обажда там?…