«Празникът»

Константин Константинов

Празникът

В тая душна вечер кръгозорът пламти, нашироко в пъстри блясъци, като огромен, спокоен пожар. Автобуси, таксита, частни коли спират до белите колони на входа и изтърсват купчини хора. От дупките на метрото се точат други върволици. Една безбройна тълпа, смаяна от възторг, се разлива из лабиринта на улички, алеи и пътеки. Това е Изложението, Празникът, всекивечерният апотеоз на светлини, води, краски и благоухания, който тържествува през година, две, три ту в един, ту в друг край на Париж. Все едно дали това е „Конкорд“, или „Венсан“, или „Шан дьо Марс“. Декорите се сменят, утре по-нови, по-чудновати от днес, но същината остава. Бели палати, изискани и стройни, чуждоземни дворци, изпъстрени с всички багри на земята, пагоди, минарета и мачти, сламени покриви и стъклени веранди, храмове отпреди двадесет века, патинирани от времето, черни, жълти и мургави хора в бурнуси, кимоно и полуголи, от които лъхат тежки екзотични парфюми. Едно меко шуртене на водоскоци се смесва с мълвежа на тълпата, а подвижните очи на прожекторите и самосветещите дървеса и колони правят от тия вечери едно истинско чудо.

Денем, когато нещата са по-малко измамни и по-брутални, мястото има по-друг вид. Тук-там прозира ефемерната същност на сградите, натъкмената ефектност на езерцата и растенията и трескавият гърмол на града иде по-отчетлив, за да разкъса навремени екзотичния мир на тия пространства. Затова пък вечер вълшебството стига до пароксизъм.