«Тигърът на Трейси»

Уилям Сароян

Тигърът на Трейси

Глава 1

Томас Трейси имаше тигър.

Всъщност това бе черна пантера, но все толкова, той си я смяташе за тигър.

Имаше бели зъби.

Ето как се сдоби той със своя тигър:

Когато беше тригодишен и съдеше за нещата само но звука, някой бе издумал тигър! Каквото и да означаваше тигър!, Трейси поиска да си има свой собствен.

Един ден се разхождаше с баща си из града и на витрината на един рибарски ресторант нещо спря погледа му.

— Купи ми този тигър — рече той.

— Това е рак — отвърна баща му.

— Не го искам тогава — рече Трейси.

Няколко години по-късно Трейси отиде в зоологическата градина с майка си и видя истински тигър в клетка. Напомняше малко тигъра от думата, но все пак и това не бе неговият тигър.

С течение на годините Трейси виждаше на картинка всякакви животни — в речници, рисунки, енциклопедии и филми. Сред тези животни дебнеха и много черни пантери, но Трейси ни веднъж не видя в тях своя собствен тигър.

Един ден обаче Трейси най-неочаквано застана лице срещу лице със своя тигър. Беше петнайсетгодишен, отишъл бе сам в зоопарка, пушеше цигара и се закачаше с момичетата.

Животното бе спяща черна пантера, която внезапно се събуди, дигна глава, впери очи право в Трейси, изправи се на краката си, изръмжа, както ръмжат черните пантери, произнасяйки нещо като Ауъъъъ, отиде до ъгъла на клетката, спря миг, взирайки се в Трейси, и после се върна обратно на платформата, на която спеше. Там се отпусна тежко на дъските и се загледа далеч в пространството, далеч толкова години и мили в пространството, колкото години и мили може да има то.

На свой ред Трейси също бе зяпнал пантерата. Взира се в нея около пет минути, после изплю цигарата, изкашля се, храчи и излезе от зоопарка.

— Това е моят тигър — реши той.

И повече никога не отиде в зоопарка да види още веднъж своя тигър — нямаше нужда. Той вече го притежаваше. Беше си го присвоил напълно през онези пет минути, когато го гледаше втренчен в безкрайността с ужасното си тигърско отчаяние и достойнство.

(обратно)

Глава 2

Като стана на двайсет и една, Трейси замина с тигъра си за Ню Йорк. Там, на пазарището Уошингтън на Уорън стрийт, почна работа във фирмата на Ото Сейфанг, занимаваща се с внос на кафе. Повечето предприятия в този район бяха продоволствени магазини, тъй че освен дето пиеше безплатно кафе — в дегустаторския отдел, — Трейси можеше и да яде безплатно плодове и зеленчуци. Заплатата за неквалифицираната работа, която вършеше Трейси, бе ниска, но самата работа макар и тежка, беше добра. Отначало не му беше лесно да премята на гръб тежките по сто паунда чували с кафеени зърна и да ги носи на петдесет ярда, но след седмица това стана нищо за него и дори тигърът се удивляваше на лекотата, с която ги пренасяше Трейси.

Един ден Трейси отиде при своя пряк началник на име Валора да поговори за бъдещето си.

— Искам да стана дегустатор — заяви Трейси.

— Кой ти каза? — рече Валора.

— Кой какво да ми е казал?

— Кой ти каза да станеш дегустатор?

— Никой.

— Какво разбираш от дегустиране? — запита Валора.

— Обичам кафето — отвърна Трейси.

— Какво разбираш от дегустиране? — повтори Валора.

— Пробвах малко в дегустаторския отдел.

— И ти като всички, които не са от професията, си ял в дегустаторския отдел кафе с понички — рече Валора.

— Мога да различавам кога кафето е лошо и кога хубаво — рече Трейси.

— По какво разбираш?

— По вкуса.

— Имаме трима дегустатори — Нимо, Пебърди и Рингърт — рече Валора. — Работят в „Ото Сейфанг“ от двайсет и пет, трийсет и пет и четирийсет и една години. Ти откога работиш във фирмата?

— От две седмици.

— И искаш да станеш дегустатор?

— Да, господине.

— И искаш да стигнеш върха на стълбата за две седмици?

— Да, господине.

— И не искаш да си чакаш реда?

— Не, господине.

В това време в канцеларията влезе самият Ото Сейфанг. Валора скочи от стола си, но на Ото Сейфанг, седемдесетгодишен мъж, това му беше неприятно. Той каза:

— Седни, Валора! Продължавай!

— Да продължавам? — попита Валора.

— Хайде, продължавай, откъдето те прекъснах, и не се прави на глухоням — рече Ото Сейфанг.

— Говорехме с това момче тук — иска да работи като дегустатор.

— После?

— Той е при нас от две седмици, а иска да става дегустатор.

— Продължавайте си разговора — рече Ото Сейфанг.

— Да, господине — каза Валора и се обърна към Трейси. — Само след две седмици — рече той — искаш да получиш служба, с каквато Нимо, Пебърди и Рингърт се сдобиха едва след двайсет, двайсет и пет и трийсет години работа за фирмата? Така ли?

— Да, господине — отвърна Трейси.

— И искаш да постъпиш при Ото Сейфанг точно като такъв и да получиш най-добрата работа?

— Да, господине.

— И знаеш всичко за вкуса на кафето?

— Да, господине.

— Какъв вкус има хубавото кафе?

— На кафе.

— Какъв вкус има най-хубавото кафе?

— На хубаво кафе.

— Каква е разликата между хубаво кафе и най-хубавото кафе?

— В рекламата.

Валора се обърна към Ото Сейфанг, колкото да каже:

— Какво смятате да нравите с такъв хитрец от провинцията?

Но Ото Сейфанг явно не споделяше становището на Валора. Просто го чакаше да продължи.

— В дегустаторския отдел няма никакви вакантни места — рече Валора.

— А кога ще има? — попита Трейси.

— Като умре Нимо — рече Валора. — Само че при Ото Сейфанг за това място преди теб чакат още трийсет и девет души.

— Все пак Нимо няма скоро да умре — рече Трейси.

— Ще му кажа да побърза — рече Валора.

— Аз не искам да бърза.

— Но искаш неговата работа?

— Не, господине — каза Трейси, — искам четирима дегустатори.

— Искаш ти да бъдеш четвъртият? — попита Валора. — А не Шивли, който е на ред?

— Какъв ред?

— Редът за дегустаторите на кафе — рече Валора. — Искаш да прередиш Шивли?

— Не искам да го пререждам — отвърна Трейси. — Просто искам да постъпя в дегустаторския отдел, защото мога да различавам кафето и зная кога е хубаво.

— Наистина ли?

— Да, господине.

— Ти откъде си? — попита Валора.

— От Сан Франциско — отвърна Трейси.

— Защо не се върнеш в Сан Франциско? — Валора се обърна към Ото Сейфанг. — Ясно, нали, господине — рече той.

Нито Валора, нито Ото Сейфанг знаеха, че всъщност разговора водеше тигърът на Трейси. Мислеха, че говори самият Трейси.

Отначало Ото Сейфанг смяташе, че ще стори нещо изненадващо, нещо, което е виждал някога на сцената. Нещо неочаквано за Валора например, а може би дори и за Трейси. Но след малко реши, че не е на никаква театрална сцена, а във фирмата си за внос на кафе, която е място за бизнес, а не за изкуство. Беше повярвал, че би назначил четвърти дегустатор, при това самия Трейси, защото Трейси бе намерил достатъчно смелост да дойде при Валора и да му каже истината: че той, Трейси, разбира от хубаво кафе, когато той, Трейси, го опитва и като връх на всичко да оповести, че той, Трейси, има идеи в главата си. За рекламирането, например. (Каква шега е изкуството, ако смяташ, че всичко става ей така, помисли си Ото Сейфанг. В изкуството се очаква да дадеш на момчето онова, което иска, и да направиш нещо от него, само защото е дошло от Калифорния с остроумни отговори на някакви идиотски въпроси. Но какво всъщност беше това момче? Разбираше ли нещо от кафе? Да не би да живее и диша само с кафе? Не. Просто един находчив всезнайко.)

Тъй че Ото Сейфанг се отказа да стори нещо неочаквано.

— Каква ти е професията? — обърна се той към Трейси.

— Пиша песни — отвърна Трейси.