«Паралелни светове»

1

Джей Уикърс се събуди много рано тази сутрин. Снощи по телефона Ан му бе съобщила, че представители на деловите среди от Ню Йорк спешно искат да се срещнат с него.

В началото се опита да се измъкне, но тя не отстъпваше.

— Зная, че това ще наруши плановете ти, Джей, но не бива да подценяваш тази среща.

— Нямам време за пътуване. Работата е в разгара си и не мога да я захвърля.

— Става дума за нещо много важно — настоя Ан, — страшно важно. Ти си първият, с когото искат да говорят. Смятат, че си най-подходящият писател.

— Това реклама ли е?

— Не, не е реклама. Става дума за нещо съвсем друго.

— Напразно си губиш времето. Не искам да се срещам с никого.

И затвори телефона. Но на следващата сутрин, още в тъмни зори беше на крак и се канеше да отиде до Ню Йорк веднага след закуска.

Когато се позвъни на вратата, той вече пържеше яйца с шунка, а с края на окото си следеше да не изкипи кафето. Отиде да отвори.

Можеше да е момчето, което разнася вестниците. Уикърс не беше вкъщи, когато трябваше да му плати и сега като е видяло светлина в кухнята, е решило да се отбие. Или пък съседът, странният старец Хортън Фландърс — беше се преселил тук преди година и минаваше да си побъбрят в най-неочаквано време. Беше винаги учтив и изискан, макар да имаше вид на обрулен от живота човек. Беше приятно да се разговаря с него, но Уикърс предпочиташе да го търсят в по-удобни часове.

Търсеше го или раздавачът на вестници, или Фландърс. Никой друг не можеше да звъни толкова рано.

Отвори вратата и видя момиченце по джапанки и с вишнев бански костюм. Косите на детето бяха разрошени като след сън, но очите му ярко блестяха. То мило се усмихна.

— Добър ден, мистър Уикърс. Събудих се и не успях да заспя отново, а след това видях светлината у вас и си помислих, че може да сте болен.