«Последното непроверено лекарство»

Джо спря колата.

— Знаеш ли какво да правиш? — попита той.

— Да вървя по улицата — отговори Ърни. — Нищо няма да правя. Ще вървя дотогава, докато не ми кажат да спра. И там ли имате хора?

— Да, и там имаме хора.

— Защо не мога да вървя сам?

— Ще се опиташ да избягаш — отговори Джо. — Вече сме пробвали.

— Няма да избягам.

— По дяволите!

— Не ми харесва тази работа — каза Ърни.

— Защо? Работата е добра. Нищо не трябва да правиш. Просто си вървиш по улиците.

— По онези, които ти ми посочиш. В това е разликата. Дори не мога да вървя където си искам.

— А къде искаш да вървиш?

— Не знам — отвърна Ърни. — Където и да е, стига да не ме следите. По-рано беше друго. Правех всичко, каквото поисках.

— Затова пък сега редовно ядеш — каза Джо. — И пиеш. Сега има къде да спиш. В джоба си винаги имаш пари. Имаш пари и в банката.

— Все едно, това не е редно — каза Ърни.

— Слушай, какво ти е станало днес? Не искаш ли да помогнеш на хората?

— Нямам нищо против да помогна. Но откъде да знам, че им помагам? Само от твоите думи. И още на онзи тип от Вашингтон.

— Но той нали ти обясни?

— Не разбрах какво ми говореше. И не съм сигурен, че на всичко това може да се вярва.

— Аз също не разбирам — каза Джо. — Но видях цифрите.

— Изобщо не мога да разбера тези цифри.

— Ще тръгнеш ли днес или не? Какво, искаш да те изхвърля ли?

— Не, сам ще изляза. Колко дълго трябва да вървя днес?

— Ще ти кажат кога да спреш.

— Пак ли ще ме следите?

— Да, дявол да го вземе! — не се сдържа Джо.

— Това е лош район. Защо винаги трябва да вървя по някакви гадни улици, по някакви гадни райони?

— Това е твоят район. В такова място си живял, докато те намерихме. В други райони ще се чувстваш неловко.

— Но там, където ме намерихте, имах приятели. Сузи и Джейк, и Бабуина, и всички останали… Защо не мога да се върна при тях?

— Защото ще се раздрънкаш. Всичко ще изпортиш.

— Нямате ми доверие…

— А какво, можем ли да ти се доверим?

— Не. Сигурно не — каза Ърни и излезе от колата. — Но там бях щастлив, ясно ли е?

— Добре, добре — отговори Джо. — Знам.

До тезгяха на бара стоеше един човек, имаше и още двама в залата на масичките. Мястото напомняше на Ърни бара, където те с Джоузеф, със Сузи и Бабуина, а понякога с Джейк и с Хари прекарваха вечерта на чаша бира. Той се покачи на високото столче и веднага се почувства леко и уютно, като че ли отново се бяха върнали добрите стари времена.

— Налей малко — обърна се той към бармана.

— А имаш ли пари, приятелю?

— Имам. — Ърни сложи върху тезгяха долар. Барманът извади бутилка и наля малко в чашата. Ърни я пресуши на един дъх.

— Да повторим — каза той и барманът му наля още едно.

— Нещо не съм те виждал тук преди.

— Просто никога не съм бил.

Ърни си поръча трета чаша и сега бавно отпиваше от питието.

— Знаеш ли с какво се занимавам? — попита той бармана.

— Не, не знам. Сигурно с каквото и всички останали безделници — с нищо.

— Аз церя хората.

— Е, и?

— Просто вървя и лекувам всички хора наоколо.

— Прекрасно — каза барманът. — Леко съм настинал. Можеш ли да ме излекуваш?

— Вече си здрав.

— Но не се чувствам по-добре от преди да дойдеш.

— Утре. Утре всичко ще бъде наред. Трябва известно време.

— Не мисля да ти плащам — каза барманът.

— И не очаквам. Плащат ми други хора.

— Кои други?

— Просто други. На знам какви са.

— Сигурно са някакви глупаци.

— Не ме пускат да си отида — оплака се Ърни.

— Е, това не е моя работа.

— Имах много приятели. Сузи, Джоузеф, Бабуина…

— Всички имат приятели — каза барманът.

— А аз имам аура. Те така мислят…

— Какво имаш?

— Аура. Те го наричат така.

— Никога не съм чувал подобно нещо. Да ти налея ли още?

— Да, моля, още една чаша и край. Трябва да вървя.

На улицата пред вхота стоеше Чарли и го пронизваше с поглед. На Ърни никак не му се искаше Чарли да влезе в бара и да каже нещо от рода на: „Време е да се движим“.

На прозореца на втория етаж Ърни забеляза фирмата и се втурна нагоре по стълбите. Джек деше от другата страна на улицата, а Ел — цял квартал напред. Те, разбира се, ще забележат това и ще го последват, но може би ще мине да влезе в кабинета, преди да го настигнат. Върху вратата пишеше: „Лоусън и Креймър. Адвокати“. Ърни, без да се замисли, отвори вратата.

— Трябва да видя адвоката — каза той на секретарката.

— Имате ли уговорена среща, сър?

— Не, не, нищо уговорено. Но трябва веднага да видя адвоката. Имам пари, Виждате ли? — Той извади от джоба си шепа смачкани банкноти.

— Мистър Креймър е зает.

— А вторият? Също ли е зает?

— Вторият адвокат го няма. Преди… По-рано от…

— Чуйте ме, мис. Нямам време.

Вратата на кабинета се отвори на прага и се появи мъж.

— Какво става тук?

— Този джентълмен…

— Не съм никакъв джентълмен — прекъсна я Ърни. — Но ми трябва адвокат.

— Добре — каза мъжът. — Влезте.

— Вие ли сте Креймър?

— Да, аз съм.

— Ще ми помогнете ли?

— Ще се опитам. — Той затвори вратата, приближи се до бюрото и седна. — Заповядайте. Как се казвате?

— Ърни Фос.

Адвокатът си записа нещо на едно жълто листче.

— Ърни… Значи, Ърнест, така ли?

— Да, така.

— Адресът ви, мистър Фос?

— Нямам адрес. Пътувам. Преди имах адрес. И приятели. Сузи, Джоусеф, Бабуина и…

— Какви са затрудненията ви, мистър Фос?

— Те не ме пускат.

— Кой не ви пуска?

— Правителството. Не ме пускат да се върна вкъщи и през цялото време ме следят.

— Защо мислите, че ви следят? Какво сте направили?

— Нищо не съм направил. Имам онова нещо, разбирате ли?

— Какво нещо?

— Да лекувам хора.

— Искате да кажете, че сте лекар?

— Не, не съм лекар. Просто лекувам. Ходя навсякъде и ги лекувам. Имам Аура.

— Какво имате?

— Аура.

— Не разбирам.

— Това е нещо в мен. От мен се излъчва. Не сте ли случайно настинали или нещо друго?

— Не, всичко ми наред.