[…] Отдън сърцето ми сълзи, сълзи извират,
помисля ли, Любов, за моята любима;
дете е още тя, каквато я открих —
неопетнена, бледа — в някакъв бордей.
Дете е още тя — щастлива, тъжна, руса,
и нито се усмихва, ни някога ридае,
но в погледа й трепка — склониш ли се да пиеш —
сребриста лилия: о, цвете на поета!
Тъй сладка и безгласна, без упрек тих в очите,
трепери като лист щом вие приближите,
но върна ли се аз, отдето и да ида,
пристъпва тя, притваря очи и пак пристъпва.
Любима ми е тя, а другите жени
са само златни рокли и огнени вълни
от телеса огромни; не, моята любима
е бедна, свита, гола, безплътна е почти.
Тя е невинно цвете, премръзнала, самотна
сребриста лилия: о, цвете на поета,
листата й животът отрано осланил е,
сълзите ми напират, щом сетя се за нея.
[…]
И тая нощ е като хилядите други нощи,
когато влакът плъзга се из тъмнината —
навън валят комети! —
и пак жената и мъжът — почти невръстни още —
забрава търсят в любовта.
[…]
„Кажи ми, Блез, далече ли сме от Монмартър?“
Сърцето ми се къса, ах, сърцето ми се къса, ела при мен,
ще ти разкажа нещо,
ела в леглото ми,
ела в сърцето ми,
ще ти разкажа нещо…
Ела! Ела!
На остров Фиджи царства вечна пролет
и леност
и любовта опива двойките сред буйните треви
и пламенният сифилис под палмите бананови се скита.
Ела да тръгнем из изгубените острови на Пасифика — Маркизки
острови им викат, Феникс,
Борнео, Ява,
а Целебес подобен е на котка.
Не можем да отидем днес В Япония!
Ела да идем в Мексико!
Сега цъфтят магнолиите по Високите плата.
Лианите са буйните коси на слънцето.
Ще кажеш — четки и палитра на художник,
там багрите са оглушителни като сияйни гонгове,
Русо живял е там
и там е ослепил живота си.
Това е дивната страна на птиците,
на райски птици и на птици-лири,
тукани, присмехулници,
колибри, виещи гнезда в сърцата на черни лилии.
Ела!
И ще се любим сред величествените руини на ацтекски храм.
Ще бъдеш моя идол ти,
нашарен малко по детински идол, грозноват, но странен
и неповторим.
Ела, ела!
Ако пък искаш, можем и с аероплан да прелетим страната
с хилядите езера.
Там нощите са безконечно дълги
и пещерният наш прадядо ще изпадне в ужас, чуе ли мотора
Ще кацнем
и аз ще построя хангар за моя самолет от вкаменени кости
на мамути
и първобитното огнище ще топли нашата любов злочеста
край самовар
И ще се любим като тежи буржоа и на самия полюс.
Ела!
О, Жаничка, Жанет, Нинет, ни-ни, ни-на-ни-на,
Мими, ми-миличка, мо-моя кукличка,
мо-мое морковче,
мърморковче,
козичка моя кротка,
кокотка, котка,
кокошчица,
пера В Перу ли прала,
коко,
ку-ку!
Заспа.
Тя спи.
Информация за текста
© Блез Сандрар
© 2004 Кирил Кадийски, превод от френски
Blaise Cendrars
Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2010
Издание:
Антология на френската любовна лирика
Подбор и превод от френски: Кирил Кадийски
Издателство „Нов Златорог“, 2004
ISBN: 9544921923
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15272]
Последна редакция: 2010-01-20 13:00:00
Комментарии к книге «Из „Проза за Трансибирския експрес и малката французойка Жана“», Блез Сандрар
Всего 0 комментариев