[…] Отдън сърцето ми сълзи, сълзи извират,
помисля ли, Любов, за моята любима;
дете е още тя, каквато я открих —
неопетнена, бледа — в някакъв бордей.
Дете е още тя — щастлива, тъжна, руса,
и нито се усмихва, ни някога ридае,
но в погледа й трепка — склониш ли се да пиеш —
сребриста лилия: о, цвете на поета!
Тъй сладка и безгласна, без упрек тих в очите,
трепери като лист щом вие приближите,
но върна ли се аз, отдето и да ида,
пристъпва тя, притваря очи и пак пристъпва.
Любима ми е тя, а другите жени
са само златни рокли и огнени вълни
от телеса огромни; не, моята любима
е бедна, свита, гола, безплътна е почти.
Тя е невинно цвете, премръзнала, самотна
сребриста лилия: о, цвете на поета,
листата й животът отрано осланил е,
сълзите ми напират, щом сетя се за нея.
[…]
И тая нощ е като хилядите други нощи,
когато влакът плъзга се из тъмнината —
навън валят комети! —
и пак жената и мъжът — почти невръстни още —
забрава търсят в любовта.
[…]
„Кажи ми, Блез, далече ли сме от Монмартър?“
Сърцето ми се къса, ах, сърцето ми се къса, ела при мен,
ще ти разкажа нещо,
ела в леглото ми,
ела в сърцето ми,
ще ти разкажа нещо…
Ела! Ела!
На остров Фиджи царства вечна пролет
и леност
Комментарии к книге «Из „Проза за Трансибирския експрес и малката французойка Жана“», Блез Сандрар
Всего 0 комментариев