«Казанлъшкият Кръстьо Сарафов»

Не знам с какво беше придобил тази голяма популярност в града ни. Може би с професията си? Тогава фотографите се брояха на пръсти. А може би с талантливите си изяви на сцената на читалище „Искра“? Но фактът си е факт! За него говореха с уважение и млади и стари, а същевременно интимно го наричаха „бай Петър“.

И сега сякаш го виждам изправен пред фотографското му ателие. Едър, плещест, възпълен, с ниско подстригана коса, с наметнато на едното му рамо палто. Презрамки придържаха широките му панталони. Правеше впечатление на потомък на Любен Каравеловите чорбаджии. А той беше и си остана, както сам казваше на приятеля си Буко Давидов:

— Буко. Буко, толкова, ама толкова сме бедни, че не можем да разберем, че сме бедни!

Роден през 1879 година в Казанлък, изкласил до трети прогимназиален клас, бай Петър Арнаудов отрано се ориентира в професията си. Учи фотографското изкуство при известен за времето си казанлъшки фотограф, отваря ателие и до края на живота си остава верен на занаята си. А и го владееше до съвършенство. Беше истински фотограф-художник. В едно списание го сравняваха с френските фотографи. Но… разбира се като владеещ това изкуство, а не като изпълнител на поръчките.

За него Чудомир казваше, че някой се фотографирал като бебе, но получил снимките си, когато сам имал бебе. И понеже приличало на него; не станало нужда да го снимат. За тия, които бързат и го притесняват, бай Петър имаше лек. Предлагаше им цял куп снимки, от които да си изберат тази, с на която най-много си приличат. Веднъж негов клиент избрал една с брада.

— Защо бе? — запитал го бай Петър.

— Защото тъй повече се харесвам! — бил отговорът му.

Когато отсъстваше от ателието, слагаше табела: „След 15 минути се връщам!“.

Много са го чакали с часове и пак не са го дочаквали.

Ателието му беше дървена барака. Разположена беше на една височинка до сегашната книжарница до кино „Искра“.