ОРХИДЕИ ЗА МИСТЪР УЛФ
„Ако не се забавлявам, докато пиша, едва ли някой ще се забавлява, когато чете написаното от мен.“ Това са думи на Рекс Стаут (1886—1975), един от най-популярните в световен мащаб представители на криминалния жанр. Старата кафява къща на Западна трийсет и пета улица в Ню Йорк, „обитавана“ от неговия герой Нироу Улф, се е превърнала в туристическа атракция, макар да е също толкова несъществуваща, колкото къщата на Бейкър Стрийт № 221 „Б“ в Лондон. И пак както в случая с „жилището“ на Шерлок Холмс читателите имат чувството, че са виждали прочутия кабинет на Нироу Улф със скъпия килим, глобуса на света (диаметър един метър), огромното писалище и правения по поръчка за масивното туловище на детектива стол.
Паралелът с Шерлок Холмс е неизбежен, щом става дума за детективския жанр. Конан Доил така твърдо установи основните правила за създаване на този вид произведения, че малко негови последователи съумяват да се отклонят от релсите. Повечето литературни детективи неминуемо приличат в някое отношение на Шерлок Холмс — те или са чудаци като него, или заклети стари ергени със своите мании и хобита, или използуват неговите методи, и прочие, и прочие. Нироу Улф обаче е по-голям чудак дори от Холмс, Еркюл Поаро, лорд Питър Уимзи и Пери Мейсън, взети заедно. Като заклет стар ерген стига до нечувани крайности — женомразството му води до липса на елементарни обноски. И хобито му не е стандартно — на горния етаж на прочутата си къща има оранжерия, в която отглежда над десет хиляди орхидеи. Улф мрази движението — до оранжерията се качва с асансьор, а от къщата излиза изключително рядко, при това никога по работа, а само за да посети изложба на орхидеи или сбирка на клуба на гурманите. Креслата му се правят по поръчка — иначе не могат да поберат неговите сто и трийсет килограма. Той е гастроном от класа, а в много от книгите, описващи приключенията му, фигурират оригинални рецепти за ястия (през 1968 г. издателство „Вайкинг Прес“ публикува „Готварската книга на Нироу Улф“). Едно от правилата в неговия дом гласи: никакви делови разговори на масата, защото храненето е свещенодействие. Улф спазва строго разписание на деня — закусва в леглото, следват два часа при орхидеите в оранжерията, в определено време чете, пие бира и по всяко време на деня се опитва да не работи. Работата (т.е. самият детективски труд) му е крайно досадна и той непрестанно се опитва да се измъкне, ала жестоката принуда — парите — рядко го оставя на спокойствие. Ах, да — парите. Едва ли детективският жанр познава друг герой, който така неприкрито да се пазари за цената на своите услуги. Еркюл Поаро разплита крайно сложни убийства, без нито веднъж да повдигне въпроса за възнаграждението. Филип Марлоу се опитва да припечели по някой долар, но накрая все се оказва на червено. Лорд Питърпък е толкова богат, че изобщо не взима пари от клиентите си и работи само за свое удоволствие. Но Улф… Не си правете труда да търсите помощта му, ако не сте подготвили чек поне за десет хиляди долара, за предпочитане сто (хиляди, разбира се). И едва след като ви прибере парите, „геният“, както го нарича неговият верен помощник Арчи Гудуин, застива в креслото си, затваря очи и започва да мърда устни — навътре-навън, навътре-навън… Тихо! Той мисли. Той работи. Не само Еркюл Поаро разчита в работата си изключително на „малките сиви клетки“.
ПЪРВА ГЛАВА
В единайсет и двайсет и седем сутринта на онзи понеделник през февруари — рождения ден на Линкълн1. — отворих вратата между кабинета и предната стая, влязох, затворих и съобщих:
— Дойде мис Блънт.
Без да обърне глава, Улф изръмжа, откъсна още няколко страници, хвърли ги в камината и попита:
— Коя е мис Блънт?
Свих устни и после ги разтворих, за да кажа:
— Дъщерята на Матю Блънт, президента на текстилната корпорация „Блънт“, който е в затвора по обвинение в убийство, а както знаете, тя има час при вас в единайсет и трийсет. Ако се преструвате, че сте забравили — няма да мине! Знаехте, че е изключено да свършите тази операция за половин час. Освен това да ви припомням ли забележките, които съм ви чувал да правите за подпалвачите на книги?
— Те не се отнасят за този случай. — Той откъсна още страници. — Аз съм частно лице, а не правителство или цензурна комисия. След като заплатих четирийсет и седем долара и петдесет цента за тази книга и след като я прегледах и установих, че е покваряваща и непоносимо оскърбителна, сега я унищожавам. — Той хвърли страниците в огъня. — Не съм в настроение да изслушвам жени. Кажи й да дойде следобед.
— Чувал съм и забележките ви за хора, които не спазват уговорените срещи.
Пауза. Още страници. Последва:
— Добре. Вкарай я.
Върнах се в кабинета, затворих вратата, приближих се до червеното кожено кресло пред бюрото на Улф, където бях настанил посетителката, и се изправих пред нея. Тя отметна глава, за да ме вижда. Беше от типа; който наричам, „брауни“2, но не в смисъла на скаутската организация: брюнетка, с малки уши и малък нос, големи кафяви очи, дълга кестенява коса и широка уста, която би изглеждала много добре, ако ъгълчетата й бяха обърнати нагоре, а не надолу.
— Най-добре да ви обясня нещо — рекох. — Мистър Улф точно сега е получил пристъп. Сложно е. В предната стая има камина, но никога не се пали, защото той мрази открит огън. Твърди, че затормозявал умствените процеси. Но сега камината гори, защото я използува. Седнал е пред нея на стол, който му е твърде малък, къса страници от една книга и ги изгаря. Книгата е последното, трето издание на „Новият международен речник на Уебстър“, несъкратен, издаден от компанията „Дж. и Ч. Мериам“ в Спрингфийлд, щата Масачузетс. Счита го за покваряващ, защото застрашавал чистотата на английския език. Миналата седмица ми даде хиляди примери за престъпното му въздействие. Твърди, че представлявало опит за предумишлено убийство на… извинявайте. Описвам ситуацията надълго, защото ми нареди да ви вкарам вътре и ще ви е трудно. Дори да ви изслуша, умствените му процеси са затормозени… Възможно ли ви е да дойдете по-късно? Следобед може би ще бъде на себе си.
Тя ме гледаше втренчено.
— Той изгаря някакъв речник?
— Точно така. Но това е нищо. Веднъж изгори цяла готварска книга, защото в нея пишеше, че кожата на свинския бут трябва да се махне, преди да го сложите в тенджерата с боб. За това кое обича повече — думите или храната, може да хвърляте ези-тура.
— Не искам да идвам по-късно. — Тя стана. — Искам да го видя сега. Трябва да го видя още сега.
Бедата бе, че успеех ли да я убедя да отложи срещата, може би повече нямаше да се появи. Когато се обади да вземе час, помислихме, че Матю Блънт ще ни бъде клиент, а ако се съдеше по вестниците и по онова, което се говореше, той би могъл да се възползува от много и качествена детективска работа и да плати за нея дори по цените на Нироу Улф. Затова не исках да я прогонвам, а другото бе лицето й — не само обърнатите надолу ъгълчета на устата, но и изражението в очите. Загриженост има в очите на почти всеки, който идва в този кабинет, но нейният поглед граничеше с отчаяние. Ако я отпратех, може би щеше да попадне в някоя второкласна агенция без гений като Улф и без хрътка като мен.
— Добре, но ви предупредих — казах, взех бележника от бюрото си, отидох до вратата и отворих. Тя ме последва, като остави палтото си — светъл визон — върху облегалката на креслото.
Преместих столове за нас, но Улф бе толкова близо до камината, че не можах да я настаня с лице към него. Той рядко става, когато влиза посетител и, разбира се, не стана и сега, още повече, че в скута си държеше речника — по-скоро двете трети от останките му. Хвърли още страници в огъня, обърна се да я погледне и каза: — Предпочитам да не прекъсвам това аутодафе. Желаете да се консултирате с мен, така ли?
— Да. Относно баща ми. Той е във… той беше арестуван за убийство. Преди две седмици умря един човек, беше отровен…
— Моля ви. Чета вестници. Защо идвате при мен?
— Знам, че не го е убил баща ми, и искам вие да го докажете.
— Така ли! Баща ви ли ви изпраща?
— Не.
— Тогава адвокатът му, Дан Калмъс?
— Не, никой не ме изпраща. Никой не знае, че съм тук. Нося двайсет и две хиляди долара в чантата си. — Тя я потупа — кафява кожена чанта с дръжки, лежаща в скута й. — Нямах толкова, но продадох някои вещи. Мога да намеря още, ако трябва. Баща ми и майка ми не бива да научат за това, нито пък Дан Калмъс.
— Тогава е невъзможно. — Улф късаше страници и ги хвърляше в огъня. — Защо не бива да научат?
Комментарии к книге «Гамбит», Лолов
Всего 0 комментариев