I.
Юнак върви из пътя
печален и сърдит,
назад се не обръща,
върви напред, напред.
Пред него град се вижда
и хубав, и висок,
но плаче кат го гледа
юнака чероок.
За него й свято место
града, дет се й родил,
за който толкоз често,
той в странство е жалел.
И на, стои пред него
тоз хубав, чуден град,
но пълно на юнака
сърцето му е с яд.
Защо? Какво ли нещо
го мъчи и суши,
набърчило му чело
сърцето му топи?
Защо е той умислен
тоз хубавец юнак,
и гледа с поглед жален
на своя бащин град?
Юнак се спря умислен
и с силен, страшен глас
той страшна дума казал
в таз чудна лятна нощ:
„Проклет баща-убиец,
ти тук, тиран, живейш,
народен кръвопиец!
Ти скоро ще умреш!“
II.
Чорбаджията Петко
не може да заспи
и нещо твърде тежко
гърдите му тесни.
Излезе на чардака
да се поразхлади,
дано му поолекне,
дано му се доспи.
Печален и умислен
той гледа на града,
луната го покрила
със бяла пелена,
тук-там свещи горели.
Градът отколе спял,
звезди без чет блещяли,
щуреца — щур! щур! — пял…
Нощтта била прекрасна,
прохладен вятър вей,
захвща върволица
пред нази да се вий —
неща що сме видели
на младост, в старина,
какво сме ний сгершили
деня или нощя.
И дядо Петко спомни
свойте си младини,
туй време сладко, скъпо,
тез мили майски дни,
когато мълчешката,
той ходеше нощя,
отваряше врачката —
там чака го мома.
Мома кат ангел красна,
с руса, златна коса,
висока, пъстроока,
кат капчица роса.
С ръка да не похванеш
белите й ръце,
да й се ненагледаш
на нейното лице.
Тя чака го, горката,
с разтворени ръце,
трепти като го види,
нейното сърчице.
И дядо Петко спомни
нейния сладък глас,
и нему му се стори,
че я прегръща пак.
Туй спомни дядо Петко
и мъчно му стана.
Въздъхна той дълбоко:
„Ех, млада младина,
веднъж си ти, веч мина.
Кажи ми де е тя?
Що чини мойта Пена,
прости ли ми греха?
От мен тя син родила —
детето ми къде й?
Между какви ли хора,
дали добре живей?“
Но всичкото мълчало,
щуреца — щур! щур! — пял…
В гората вик се чуло
и стареца видял.
Видял той друго нещо
от своя живот млад,
като катран то й черно,
проклето като яд.
Излъганата Пена
с разпусната коса,
дошла нощя при него,
говори му така:
„Та виждаш, мило либе,
непразна съм жена,
кога ще се венчайме
да се не смей света?“
Но Петко отговаря:
„Махни се, ей, жена!
Била си ти непразна,
не е то мой вина!
Неща жена блудница,
кой знай кое й дете!“
„— Млъкни! Аз ще се махна,
млъкни, млъкни, млъкни!“
И бърза кат кошута
тя връцна се назад.
И петко я не видя
повтором други път.
Сал чу, че тя родила
кат ангелче дете;
подир — че тя е болна,
че скоро ще умре.
След шест месеца болест
горката тя умря…
Невинна клета жертва,
ти що в света видя?
III.
И хвана дяда Петка
сърдито съвестта
да мъмри, да го мъчи,
и видя той смъртта.
Лежи горката Пена,
като откъснат цвят,
тъй мила и невинна,
кат ангел чист и свят.
„На, клети старче, гледай!
Туй чудо ти уби,
ти нея я изпъди,
че тя нема пари.
Но Бог ще те накаже
за твоя голям грях.
Комментарии к книге «Баща и син», Стефан Стамболов
Всего 0 комментариев