Зеленей се горо-сестро,
зеленей се, хубавей,
нека в твойто клоне често
жална песен славей пей!
Нека пее вместо попа
над моя труп изранен,
ази скоро под тоя дъб
ще издъхна млад, зелен.
Ще се гостят с месата ми
твойте хищни зверове,
ще развлекат костите ми
в дърлбоките долове.
И в черепа, дето мисъл
свещена съм аз хранил,
ти ще видиш смок-усойник
гнездо как си е завил.
Ще да видиш!… Ех, какъв е
лъжовния тоя свят —
всичко в него, що живее
рано-късно става прах.
Не ме е жал, че незнаен
сред гората ще умра,
на тежките рани жертва,
на жаждата и глада.
Че не ще ме в гроб положи,
че не ще ме поп опей,
че вятъра по полето
моя прах ще да развей!
Най ми е жал, че не можа
да сполучи моя план,
че народа пак остана
роб на бесния тиран.
Че не можих както исках
да си дода във града,
и кир Янка във гърдите
с ножа си да пробода.
Защото е тоя Юда
Комментарии к книге «Зеленей се горо-сестро…», Стефан Стамболов
Всего 0 комментариев