«Сами»

1

Черното като смола зверче лежеше сред тясната площадка като коте, свило крачка под коремчето си. Тънкото му тяло изглеждаше в тъмнината още по-дълго, прилично на чепат клон, свлечен от пороите ведно със сухите листа и съчки, закачени тук-там по скалите. Само очите му, които светеха като фосфорни зърна, го издаваха.

Те гледаха надолу в пропастта, където еднообразно плискаше реката. Натам беше извърната и неговата плоска глава, сякаш зверчето не знаеше какво има напреде му.

Но като постоя няколко минути тъй, то изведнъж трепна и дългата му опашка удари тревата.

От носа на скалата се чу заплашително шиптене, след което последва бърз трясък, като че щракаше ударник на голям револвер.

Зверчето се озъби, опашката му се заметна в тревата, очите му злобно се впиха в големите, огненочервени очи на бухала, който стоеше на каменния нос и не изпущаше нито за миг движенията му.

Той беше се наежил там, приличен на голяма тъмна топка, която се поклащаше. Очите му зловещо светеха, сякаш в орбитите им горяха пожари. Техният неподвижен поглед излъчваше потискащ и зашеметяващ пламък. Но бялката не се боеше — синкаво-зеленият блясък в нейните очички бе студен и остър. Той се забиваше в огнените зеници като стоманено острие. Когато тя се озъбваше, белите й зъби святкаха в тъмнината, а по тялото й пробягваха хищни тръпки, като че по него минаваше електрически ток.

Изведнъж от горния край на скалите, дето дремеше черната неподвижна гора, излетя една сянка. Тя се устреми насреща към селцето, ала внезапно се повърна и се впусна към площадката.

Но бялката я забеляза навреме и със светкавичен скок се мушна в една цепнатина на скалата. Тя стоя там, докато бухалката безшумно отлетя към своето гнездо. Бялката знаеше, че с настъпването на деня двете птици не ще бъдат тъй опасни.