«Хвърчила се реят в небето»

1.

— Иса! Иса, тук ли си? — гласът на дона Октавиа бе с лека нотка на раздразнение, нещо крайно необичайно за нея. — Иса, моля те, идвай по-бързо.

Исабел излезна измежду гъстите клони на храстите, които допреди малко сякаш бяха нереални, обхванати от трептене и нереално избледняване на цветовете. По колената на момичето беше полепнала светла пръст. Дона Октавиа още повече намръщи хубавото си лице, като видя петната върху розовия плат на роклята.

— Дона Октавиа, там видях нещо много странно, но и много красиво — каза Исабел и посочи към храстите.

— Градината с рози е най-странното място на света, мило момиче. Но друг път не отивай сама там. Особено след като наближава буря.

Като потвърждение на думите й се разнесе тежък грохот на гръмотевица. В Долината всички знаеха какво значи лятна буря и това, което можеше да причини с мълниите си.

Двете забързаха към родовата къща, която се намираше недалеч от градината. На опита на Исабел да разкаже за преживяното там, дона Октавиа каза само едно кратко и нетърпящо възражение „По късно“ и не продума докато не се прибраха.. Това нещо, което видя, успя да помрачи настроението й непоправимо. Когато се прибраха, тя изпрати Исабел веднага да се преоблече и да се представи като е готова. Щом момичето се качи на горния етаж, тя седна обезсилена до прозореца и затвори очи. Мислите й се опитваха да се успокоят, сълзите напираха да бликнат, но не беше сега момент да ги освободи. И сякаш вместо тях заваля дъжда. Първите капки тихо потропаха по прозореца и Октавиа отвори очи, заслушана в тътена на гръмотевиците. Денят едва беше преполовил и ги очакваше един дълъг следобед в просторната всекидневна.

Дон Рабида, баща на Исабел и собственик на най-голямото имение в провинцията Хиспаньола, се върна късно следобед от пътуване до съседната провинция Етерни. Тропотът на конете предизвести домашните му и те станаха да го посрещнат, като двама от прислугата хукнаха за сухи кърпи. Дъждът навън се изливаше от часове, без да мисли да спира.