«Тамплиерските порти»

Девет, като тайнствените рицари, основоположници на Ордена, бяха личностите, изиграли ключова роля за написването на тази творба. Робърт Бовал, Луи Шарпантие и Греъм Хенкок вляха необходимата доза данни, за да добие тя завършен вид. Розе Кастелви пося преди години семето край едни руини в Тарагона. Хуан Г. Атиенса беше — без да съзнава — твърде великодушен към мен в ключовите моменти на редактирането, а Естер Торес, Жени Мартен и Енрике де Висенте изстрадаха най-много отсъствията ми с месеци в „плаването“ на руля на тези страници.

Но все пак решаваща бе ролята на Хосе Мария Калвин — приятеля, който неотменно ми сочеше пътя към Граала.

На всички тях — вечна благодарност.

Si secretum tibi sit, tege illud, vel revela.

(„Ако знаеш някоя тайна, запази я или я разкрий“.)

АРАБСКА ПОГОВОРКА,

използвана от кръстоносците

Какво е Бог? Той е дължина, ширина, височина и дълбочина.

СВЕТИ БЕРНАР от КЛЕРВО

Постарай се да разгласяш свещените тайни, без да изричаш светотатства. (…) Предай светите истини само по свят път на хора, озарени от свято просветление.

Дионисий АРЕОПАГИТ

ВЪВЕДЕНИЕ

През август 1995 година отидох за пръв път в Египет. И като всеки, тръгнал за земите на фараоните, както се казва, с открито сърце, бях омагьосан още при първото съприкосновение с камъните, с безбрежните пустини и с плодородните брегове. Отидох отново през декември, през март следващата година и пак през август. И така девет пъти за последните четири години. Причините ли? Те са и лични, и професионални, но след всяко минаване през Кайро или Луксор знаех, че трябва да се готвя за следващото неизбежно завръщане. Интересно: никога, в никоя от повече от двайсетте държави, които съм обиколил, не съм изпитвал тази насъщна нужда да се върна.

При последното пътуване нещо ме накара да отида в стария коптски квартал в столицата и да се откъсна за миг от пирамидите и храмовете. В музея там — истинско архитектурно чудо на два етажа, свързани с красива верига от филигранни осмоъгълни прозорчета — открих парче пергамент от Евангелието на Тома, изложено в една от витрините. Надписът на този апокрифен текст гласеше, че той е част от християнските текстове, открити през 1945 година край селцето Наг Хамади в околностите на Луксор.

Бях изумен. Тези трескави редове бяха дело на някой от първите в историята християнски писатели, на някой безименен писар, който смяташе Тома за брат близнак на Исус и за един от преките свидетели на възкръсването му. Но най-много ме впечатли това, че този текст — като един от парадоксите в историята — бе стигнал до Египет, където доктрината за възкресението на плътта е опазена в продължение на векове благодарение на мита за Озирис.

Като се върнах в Испания, се сетих, че месеци преди да се натъкна на тази „находка“, се бях сдобил в Лондон с целия превод на ръкописите от Наг Хамади, дело на неизвестна гностическа секта между III и IV век от нашата ера. Като ги прегледах внимателно, се изненадах, че в тези страници има толкова алюзии, макар и доста спорадични, за някаква общност от мъдри люде, наречена „организацията“, чиято цел, изглежда, е била да строи на земята паметници по подобие на „духовните центрове“, намиращи се на небето. Останах с впечатлението, че те са нещо като паднали „ангели“, които се опитват да възстановят връзката си с небето. Бяха обсебени от страстта към архитектурата, която се изразяваше в желанието им да противостоят от земята на непрестанното настъпление на някакви „сили на мрака“, които така и не бяха описани по-подробно в ръкописите от Наг Хамади.

Гностиците, написали древния пергамент, пазен в тази витрина, вярваха в съществуването на вечното единоборство между Светлината и Мрака. Една безпощадна битка, белязала по особен начин жителите на тази планета, битка, в която някои родове — като този на Давид, от който произхожда Исус — играят решаваща роля заради връзките си с „неизвестни висши същества“, дошли „от горе“. Странното верую на тези хора от пустинята стига незнайно как до средновековните алхимици и до строителите на катедралите. Тамплиерите — както разбрах след някои проучвания във франция, Италия и Испания — имали голяма заслуга за пренасянето на това знание и за увековечаването на идеята за вечната битка между Доброто и Злото. И така, без да усетя, бях увлечен в проучването на живота на онези, които бяха продължили делото на „организацията“ повече от тринайсет века, като опазваха някои средища и планираха възникването на други.

С времето и с голяма доза „късмет“ стигнах до творбите на някои съвременни изследователи, като руснака Пьотър Демянович Успенски, ученик на не по-малко интересния арменски учител на име Гурджиев, който през 1931 година стига до изумителното заключение, че строителите на Парижката Света Богородица получават знанията си в наследство от епохата на градежа на пирамидите! Тоест, че от Древен Египет до средновековните каменоделци има някакъв „трансмисионен ремък“ на знания, останал незабелязан за историци и анализатори. И ако тази хипотеза е вярна, то тези „майстори на знанието“ сигурно са оставили своя подпис, но не в архитектурния стил — това би било твърде грубо и повърхностно, — а в сходния начин, по който са планирали и едните, и другите строежи спрямо звездите, независимо от хилядолетията история, които ги делят.

И естествено бях обсебен от предизвикателството да открия потомците на тези майстори, на тези „ангели“. Къде ли бяха днес пазителите на това знание? Възможно ли беше да ги срещна някой ден? Това е основната идея на този разказ.

За да я прокарам, тръгнах по следите, оставени от „организацията“ — в този роман това са дърводелците (les charpentiers), — обиколих половината свят и днес мисля, че съм попаднал на част от следата, водеща към такива странни общности като тамплиерите или към такива съвършени в своята хармония творения като катедралите. За следата, оставена от тези „ангели“ — на които гледам като на същества от плът и кръв, проникнали сред нас, — вече съм споменавал в книгата си Синята дама. А в следващите страници се опитвам да ги опиша още по-добре.

Така че бъди нащрек, скъпи читателю.

ЛА НАВАТА, ПОД ЗНАКА НА СЪЗВЕЗДИЕТО ДЕВА, СЕПТЕМВРИ 1999 г.

Бележка

В следващите страници по необходимост е представена само малка част от фактите, които променят неусетно лицето на света. Не всички подробности са исторически верни много от тях съвсем умишлено не са такива, — но те носят духа на нещо, което би могло да се случи. Един ден, ако, както се надявам, Вратите се отворят и Провидението ми позволи, тази история ще бъде разказана докрай.

(обратно)

OMEN¹

Йерусалим, 1125 година

Клетият Жан от Авалон не си бе представял нито за миг, че да водиш битка в бронята на вярата² е нещо толкова реално, близко и същевременно опасно.

Стреснат от неочаквания обрат на събитията, рицарят успя да запази хладнокръвие и да се усмихне, когато графът, приведен над ухото му, му прошепна целта, към която трябваше да се отправи възможно най-скоро. Той изрече само три фрази на романски, къси и прости, които стигнаха до мозъка на неговия раб с лекотата на трубадурски напев. Но последната от тях го жигоса: „Аз ще ви водя“, рече.

Развълнуван, Жан прие тази нова заръка и побърза да подеме Те Deum laudamus, сякаш нищо не се беше случило.

Но не беше така.

После, обзет от неописуема възбуда, младият воин на бялата пелерина падна на колене пред своя господар, целуна златния печат на графство Шампания, гравиран върху прекрасния пръстен, и изрече високо своята клетва, която всички чуха.

— Приемам на драго сърце вашите заповеди, господарю избоботи той, — и ще ги изпълня дори това да ми коства живота. Сега, когато видях Истината, нека света Богородица закриля тази свята мисия, амин.