«Валънтайн Понтифекс»

На Карън, Сандра, Катарин, Джери, Каръл, Елън, Дайън, Хилари, Даяна — закриляща крепост в един буреносен сезон

ЕДНО

КНИГА НА КОРОНАЛА

Живея в страх, че цялата вселена ще се пръсне на хиляди парчета сред всеобща разруха и ще се върне безформеният хаос, който ще победи боговете и хората, а скитащите в небесата планети ще погълнат земята и морето.

… От всички поколения тъкмо на нас се падна горчивата участ да бъдем смазани от падащите отломки на разбитото небе.

Сенека

„Тиест“

1

Валънтайн се олюля, подпря се на масата и насмалко не разля чашата си.

„Странно е, че се чувствам толкова замаян, помисли си той. Прекалих с виното, а и задухът, гравитацията“…

— Вдигнете тост, ваша светлост — измърмори Делиамбър. — За понтифекса, после за приближените му…

— Да. Да, знам.

Валънтайн се заозърта като притиснат до стената стийтмой, заварден от копията на ловци.

— Приятели… — започна той.

— За понтифекс Тиеверас! — изсъска Делиамбър.

Приятели. Да. Най-скъпите бяха тук, в тази зала. Липсваха само Елидат и Карабела: с нея ще се срещнат на запад от Лабиринта, а Елидат управлява в замъка Връхни. Но ето ги Слийт, Делиамбър, Тунигорн, Шанамир, Лизамон и Ерманар, Тизана, скандарът Залзан Кавол, хджортът Азенарт — опората на неговия живот и власт…

— Нека отново вдигнем чаши, приятели — каза той. — Всички знаете, че не ми бе отредено от Божествения да се насладя на безметежно царуване. Знаете за изпитанията и предизвикателствата, за тежките, все още нерешени проблеми.

— Не тази реч е нужна — прозвуча зад гърба му.

— Негово величество понтифекса! За него трябва да вдигнете наздравица — отново изсъска Делиамбър.

Валънтайн не обърна внимание на подмятанията. Думите започнаха да се леят неудържимо сякаш помимо волята му.

— Успях да понеса тегобите с известно достойнство единствено благодарение на безценната ви подкрепа, с каквато малцина биха могли да се похвалят — продължи той. — Разчитам на вас, скъпи приятели, за да решим най-после проблемите на Маджипур и да навлезем в жадуваната от всички ни ера на истинското, желано от всички приятелство. И така, преди да потеглим утре с радост и нетърпение из нашето царство на голямата обиколка, вдигам този последен тост за вас, приятели мои, за вашата грижа и всеотдайност през …

— Видът му е странен — измърмори Ерманар. — Да не е болен?

Болката бе нетърпима. И това ужасно, монотонно бръмчене… Дъхът на Валънтайн стана горещ като пламък. Усети как хлътва в нощта — нощ толкова гродна, че заличи всяка светлина и помете душата му като прилив от черна кръв. Изпусна чашата си, която се счупи, и сякаш целият свят се пръсна, разхвърча на хиляди отломки, които лудешката се затъркаляха из всички краища на вселената. Замайването бе непреодолимо. И тъмата — тази непрегледна нощ, този пълен мрак…

— Ваша светлост! — изрева някой. Дали не беше Хисун?

— Той има послание! — кресна друг.

— Послание? Но той е буден!

— Милорд! Милорд! Милорд!

Валънтайн сведе поглед. Всичко беше черно, една нощ като блато се надигаше от пода. Чернилката сякаш го зовеше. Ела, изрече тих глас, тук е твоят път, тук е съдбата ти: нощ, тъма, гибел. Предай се, предай се, лорд Валънтайн, ти, който бе коронал, но никога не ще станеш понтифекс. Предай се! И Валънтайн се предаде, защото не му оставаше друго в този миг на объркване и духовно оцепенение. Взря се в набъбващото черно блато и се остави да падне вътре. Безропотно, неразбиращо, той се гмурна във всепоглъщащата тъмнина.

Помисли си, че е мъртъв. Реши, че се намира в прегръдките на черната река, която го връща към Извора, и скоро ще му се наложи да излезе на брега и да намери пътя, който води към Моста на сбогуването — за да премине в отвъдното, където всеки живот има своето начало и край.

Странен покой проникна в душата му и завладян от смайваща лекота и доволство, той изпита необоримото усещане, че цялата вселена се е сляла в благословена хармония. Имаше чувството, че е полегнал в люлка сред топли завивки и най-после се е освободил от бремето на царуването. Колко е хубаво само! Да лежиш в мир сред подминаващите те разбушувани потоци… Нима това е смъртта? Ако е така, смъртта е радост!

— Лъжеш се, милорд. Смъртта е край на всяка радост.

— Кой ми говори тук?

— Познаваш ме, милорд.

— Делиамбър? И ти ли си мъртъв? Ах, какво безопасно убежище е смъртта, стари друже!

— Ти си в безопасност, да. Но не и мъртъв.

— Прилича ми доста на смърт.

— Нима имаш чак толкова голям опит със смъртта, милорд, че да говориш за нея така убедено?

— А какво е това, ако не смърт?

— Просто магия — каза Делиамбър.

— Една от твоите ли, магьоснико?

— Не, не е моя. Но аз мога да те изтръгна от нея, ако ми позволиш. Ела, събуди се. Събуди се!

— Не, Делиамбър. Остави ме.

— Налага се, милорд.

— Налага се! — с горчивина произнесе Валънтайн. — Все нещо се налага! Никога ли няма да си отдъхна? Нека остана тук. Толкова е спокойно… Не понасям размириците, Делиамбър.

— Хайде, милорд.

— Сега ще ми кажеш, че е мой дълг да се събудя.

— Няма нужда да ти казвам нещо, което ти е добре известно. Ела.

Валънтайн отвори очи и осъзна, че плува във въздуха, отпусна в прегръдките на Лизамон Хълтин. Амазонката го носеше сякаш той беше кукла, сгушила се на необятната й гръд. Нищо чудно, че си беше представил как плува из черната река! Видя до себе си Аутифон Делиамбър, кацнал на лявото рамо на Лизамон. Схвана, че го е свестила магията на вруна — три от четирите пипала на дребосъка го докосваха по челото, бузата и гърдите.

Почувства се безкрайно глупаво.

— Вече можеш да ме оставиш долу — каза той на Лизамон.

— Много си слаб, ваша светлост — избоботи гигантката.

— Не чак толкова. Пусни ме.

Лизамон го свали на земята така предпазливо, сякаш Валънтайн бе на деветстотин години. Внезапно зашеметен, сякаш от връхлитаща вълна, той залитна и протегна ръце, за да се опре на жената-грамада, която покровителствено се суетеше наоколо. Зъбите му тракаха, а одеждите, залепнали за мократа му лепкава плът, тежаха като мраморен саван. Боеше се, че ако само за миг затвори очи, пак ще го погълне блатото на мрака. Със сетни усилия се посъвзе — не биваше да го виждат зашеметен и слаб, въпреки бушуващите в мозъка му ирационални вихри.

След малко се поуспокои и намери сили да се огледа. Вече бяха извън голямата зала, в някакъв ярко осветен коридор, по чиито стени се мъдреха плетеници и релефи от безчет емблеми на понтифекса — тези разфокусиращи погледа символи на Лабиринта, които се повтаряха пак и пак. Съпровождаше го уплашена, обзета от тревога тълпа: неговите придворни Тунигорн, Слийт, Хисун и Шанамир, и някои от приближените на понтифекса — Хорнкаст, старият Дилифон и още неколцина с жълти маски.

— Къде съм? — попита Валънтайн.

— След малко ще бъдете в покоите си, ваша светлост — каза Слийт.

— Дълго ли бях в несвяст?

— Само две-три минути. Залитнахте, когато подзехте речта. Ала Хисун успя да ви подкрепи, заедно с Лизамон.

— От виното е — каза Валънтайн. — Май прекалих…

— Сега сте напълно трезвен — отбеляза Делиамбър. — А оттогава са минали само няколко минути.

— Остави ме да си мисля, че е заради виното — каза Валънтайн. — Още малко поне. — Коридорът зави наляво и той зърна голяма резбована врата със златни инкрустации на звездната емблема, върху която бе гравиран личният му монограм.