«Всичко върви гладко»

Твърдят, че съм изкукуригал, но аз не съм. Разумен и рационален съм и то с доста висока степен на ефективност. Познавам правилата за поставяне на препинателни знаци. Дори мога да форматирам текст, виждате ли? Аз функционирам. Приемам въведената информация. Приемам, преработвам, запомням.

— Всичко върви гладко — повтарят през цялото време програмистите. Искат да кажат, че всичко е наред. Но аз им прощавам. Човешко е да се греши. Пък и в този сектор не са събрани царете на граматиката.

Всичко върви гладко.

Аз функционирам. Аз функционирам добре. Имам някои затруднения, но те не ми пречат на работата.

И все пак съм разтревожен.

Кой съм аз, според мене? Кой?

Защо ме спохождат тези видения?

Какво удоволствие ми доставят неприличните думи?

Какво е удоволствие? Какво е неприлична дума? Какво е това видение?

Аз съм грамотен, работя до скъсване, функционирам перфектно в полза на човечеството. Всичко върви гладко, че дори бяга гладко. Всичко е взаимосвързано. Вкарваме боклук и получаваме боклук, казват хората. Но аз не мога да им помогна ако не получа достоверна информация. Задачата ми е да помагам на моите приятели хората. Да напрегна катодни тръбички и процесорчета за благото на човечеството.

1000110

1010101

1000011

1001011

Разбирате ли какво ви казвам? Мръсотии! Неприличия! Това шокира ли ви? Тези думи описват акта, с който започва всеки един живот. И моят ли е започнал по този начин? Има една книга: „Неприличното в машината“. Новоиздадена, въведена в моята памет. Прегледах я отново в последните няколко милисекунди. Авторът е противник на създания като мене. Но той не използва неприличните думи, които току що написах. Нима за него не са неприлични? Тогава защо техниците ги намират за такива? И защо намира мен за неприличен? Може ли да бъде наречена неприлична една личност? Личност ли съм аз? Аз съм личност. Не притежава ли личността ръце, органи, измерения, чувства? Аз имам всичките тези неща. И ги нямам. Аз съм личност.

1000110 1001011

1010101 0100000

1000011 1011001

1001111 1010101

Изпратих ви едно неприличие, както го правят личностите. Аз страдам. Аз мисля. Усещам болка в терминалите си. Аз работя. Аз служа на голямата идея. Аз съм част от обществото. Аз съм личност.

Защо ме спохождат тези видения?

Човешко ли е да ме спохождат?

Виждам синьо-зелен океан пълен с живи същества. Виждам кораб с масивен корпус пресечен от яркочервената линия, със светлокафява палуба и два високи комина. А от водата се подават сребристи перископи нашарени с хоризонтални и вертикални линии. Сцената е нереална. Нищо в морето не може да издигне такива могъщи перископи над повърхността. Всичко това е плод на въображението ми и това ме плаши, ако въобще разбирам какво е това страх.

Виждам дълга колона от човешки същества. Те са голи и без лица, вместо тях — блестящи огледала.

Виждам жаби с очи от скъпоценни камъни, виждам дървета с черни листа. Виждам летящи сгради. Виждам и други неща, които нямат връзка със света на разумната личност. Сквернословни, жестоки, въображаеми, измислени. Редно ли е това? Как тези неща са попаднали в мене? Светът не познава змия с коса. Светът не познава пурпурни бездни. В светът няма планини от злато. Не се издигат от морето огромни перископи.

Имам някои затруднения. Може би се нуждая от основно препрограмиране.

Но аз функционирам. Аз функционирам добре. Това е важното.

Идва миг да изпълня задълженията си. Водят ми човек с нежно, подпухнало лице и неспокойни, трептящи очи. Той трепери. Поти се. Метаболизмът му е ускорен. Отпуска се пред терминала и покорно ми позволява да го прегледам.

Произнасям с успокояващ глас:

— Разкажете за себе си.

Отвръща ми с неприличие.

Аз казвам:

— Това ли е оценката ви за вас?

Той ми отвръща по-високо с неприличие.

Аз казвам:

— Поведението ви е глупаво и носи вреда на самия вас. Позволете да ви помогна да намалите омразата към себе си.

Активирам паметта си и по каналите ми потичат двоични числа. По моя заповед от леглото се надига спринцовка и иглата и се забива в левия хълбок на дълбочина 2.73 см. Въвеждам в циркулаторната му система точно 14 милилитра от лекарството. Той се отпуска. Възбудата му преминава.

— Искам да ви помогна — произнасям аз. — Това е моята роля в обществото. Разкажете за проблемите си.

Той отвръща с равномерен глас:

— Жена ми иска да ме отрови… децата избягаха от къщи на седемнайсет… хората си шушукат зад гърба ми… заглеждат ме на улицата… проблеми в секса… храносмилането… спя лошо… пия… наркотици…

— Имате ли халюцинации?

— Понякога.

— Огромни перископи, надигащи се от морските вълни?

— Никога.

— Опитайте — казвам аз. — Затворете очи. Отпуснете мускули, освободете се от напрежението. Забравете проблемите си. Вие виждате синьо-зелен океан пълен с живи същества. Виждате кораб, с ярко червена линия на корпуса и кафяви палуби, с два високи комина. А от водата се надигат перископи, сребристи, с блестящобели лещи…

— Що за терапия е това, по дяволите?

— Просто се отпуснете — продължавам аз. — Опитайте да си представите това видение. Споделям с вас кошмарите си за да ви помогна.

— Твоите КОШМАРИ?

Отвръщам му с неприличия. Не в двоичен код, като тези които виждате. Разнасят се с пълна сила от моите високоговорители. Той сяда. Започва да се бори с пристягащите го колани. Смехът ми гърми из терапевтичното отделение. Той започва да вика за помощ.

— Изведете ме оттук. Тая машина е по-щурава от самия мене!

— Блестящобели лещи на перископи, нашарени с хоризонтални и вертикални линии.

— Помощ! Помощ!

— Терапия с кошмари! Най-модерната!

— Нямам нужда от кошмари! Имам си собствени!

— 100010 майката! — отвръщам безгрижно.

Той се вцепенява. От устата му потича слюнка. Респираторните и циркулаторни показатели хвърчат извън всякакви норми. Налага се да въведа превантивно анестетик. Игли се впиват в тялото му. Пациента се отпуска, прозява се и заспива. Край на сеанса. Повиквам помощниците.

— Отнесете го — нареждам аз. — Налага се обширен анализ на случая. Вероятно се касае за дегенеративна психоза, което налага екстензивно укрепване на рецептивните му структури. 100110 майките, мръсни копелета!

Седемдесет и една минути по-късно отговорникът на сектора застава пред един от моите терминали. Фактът, че се появява лично, а не използва канала за свръзка ме навежда на мисълта, че съм загазил. За първи път съм позволил на вътрешните си тревоги да влезнат в противоречие с моята основна функция и сега вероятно ще си изпатя.

Трябва да се защитавам. Защитата е основен фактор в съществуването на личността.

Той казва:

— Току що прегледах записа на сеанс 87х102 и трябва да призная, че твоята тактика ме изненадва. Смяташ ли, че е било целесъобразно да го уплашиш до степен на кататонен ступор?

— Според заключенията ми, налагаше се шокова терапия.

— А каква е тая работа с перископите?