Плещи развил, Балкана се тъмней,
изпречен пред безбрежний небосклон,
а там зад него се подьема бавно
есенний кървав месец — привиденье,
родено из недрата на нощта.
Тайнствената пустош на твърдта
засенил, висне облак чер и сякаш
да се възьеме месеца възкачва —
да му пришепне тъмната си тайна…
Вселената в замая глуха спи.
Тук-там самотно трепка и гаснее
звездица плаха — като че невидим,
незнаен дух надниква от небото
и пак отвежда поглед, нищо там
во пропастта под себе не издебнал.
Вселената в замая глуха спи.
И тегне морний неподвижен въздух
над тъмний свят, подобно ням въпрос,
когото е на задушната нощ
за резрешенье морний ден оставил…
Изпречил се е тъмния Балкан
пред небосклона, — а над него, вече
възмогнат, спря се кървавия месец.
Отсякоха се в дрезгави простори
ред върхове — и чак от край до край,
над зъбестите техни рамена
прострян, изпъкна исполинский образ
на Прометея: към небо извил
лице, — ръка с вериги обкована
извърнал и подложил под тилът си;
Комментарии к книге «Симфония на безнадеждността», Пенчо Славейков
Всего 0 комментариев