«Единствената възможност»

Освен огромния нос и зеленоватия оттенък на кожата в госта нямаше нищо странно.

За чест на Милт Кловиц трябва да кажем, че видът на зеленото човече, седящо безгрижно в креслото, не го шашна. Той затвори вратата на апартамента си, свали си шапката и я захвърли кой знае защо на пода, а не на полицата на шкафа.

— Вие сте зелен — забеляза Милт Кловиц, запазил пълно самообладание.

Изглежда, посетителят се зарадва от проявената наблюдателност и хладнокръвие.

— Съвсем вярно — потвърди бодро той. — Надявахме се, че вие ще възприемете този факт спокойно.

Милт Кловиц се опитваше да запази приписаното му спокойствие. Успя да се отпусне на стола, без да му се разтреперят коленете.

— Твърдо вярвахме, че земянин, възпитан от фантастичната литература на нашата епоха — гостът махна със зелената си ръка по посока на полицата с любимите книги на Милт, — ще бъде готов за нашето появяване.

— Откъде?… — измъчената дума заседна в гърлото на Милт и прекъсна въпроса, но зеленото човече разбра.

— Вие не знаете името на нашия свят… Обезпокоени сме най-сериозно от поведението ви.

— От моето?! — Милт беше поразен.

— О, не лично от вашето… На вашия вид. Отдавна наблюдаваме човечеството с тревога и най-после взехме решение.

— Какво решение?

— Вашите лудории с атомната енергия представляват значителна заплаха за нашата безопасност. По тази причина Съветът на старейшините мъдро постанови да се вземат предпазни мерки.

— Мерки?…

— Да се унищожи вашата планета. След шест хипосек… Извинете, според земното времечисление точно след две седмици.

Мравки полазиха по гърба на Милт. Добре ли чу? Възможно ли е?

— С-старата песен. За пръв път са използували тази тема още през XVIII век — Милт усети прилив на сили. Тук, в родната си стихия той се чувствуваше като риба във вода. — Развивали са я Жул Верн, после Уелс, а съвременните писатели вече я оглозгаха до кокал. Та сега това е просто клише! Нали…

Зеленият гостенин вдигна ръка.

— Удивен съм, мистър Кловиц. Вашата недоверчивост минава всякакви граници. Възнамерявахме да ви предложим щастливата възможност да оцелеете, но… — той тъжно поклати глава — вие, изглежда, предпочитате да загинете заедно с всички. Какво пък, в списъка ми има и други кандидатури.

Той стана и тръгна към вратата.

— Хей! Стойте! Трябва да поговоря с вас! — извика Милт.

Зеленото човече се обърна.

— Е, какво има?

— Чуйте… наистина… Без да искаш, ще се смутиш: в собствения ти дом — пришелец от друга планета!

— От друга галактика! — обидено го поправи гостът.

— Да, разбира се, тъкмо това имах предвид — промърмори Милт. — Разбирате ли, бях потресен… Ако ми дадете възможност…

Зеленото човече с явно съмнение сви пълните си устни.

— Добре — върна се и седна, извади странна металическа картичка, започна да почуква по нея с още по-странен пишещ инструмент. — Така… Сега ще определим мястото, където трябва да отидете със своята половинка…

— С каква половинка? Аз съм ерген.

— Моля?

— Ерген. Самотен. Неженен.

— Не разбирам — зеленото човече премигна, издутината на мястото на носа му се набръчка. — От докладите на наблюдателите става ясно, че вашата раса е чифтосана. Има два пола: мъжки и женски. И така се размножавате.

— Това е вярно. Само че аз не съм се чифтосал, засега все още не съм. А може би и няма да го сторя. Така че за това няма какво да се безпокоите.

Зеленият гостенин въздъхна тежко. Бавно поклати глава и започна да се изправя на крака с вид, изразяващ дълбоко разочарование.

— Къде тръгнахте?

— Естествено предполагах, че имате половинка; смятахме, че това е общ принцип. И имам строга заповед да спася двойка.

— Но почакайте…

— Уви, не мога да наруша нареждането на Съвета.

Гостът тръгна към вратата. Милт в отчаяние сграбчи зеленото човече за ръкава и го изтегли обратно.

— Нима ще напуснете…

— Имам заповед — мрачно повтори пришелецът.

— Но аз ще си намеря половинка! Обещавам!

— Струва ми се малко вероятно…

— Да пукна иначе! — истерично извика Милт; вече нямаше сили да се сдържа. — Ще си намеря незабавно! Ще видите! Такава, истинска половинка, земен тип…

— Страхувам се, че няма да имате време.

— Ами… седмица… няколко дни!

Пришелецът се поколеба, давайки на Милт известна надежда.

— Няколко дни? И колко по-точно?

— Пет!

Гостът се намръщи.

— Четири! Три!

— Смятате ли, че ще ви стигнат три дни?

— Сигурен съм!

— Вече изоставам от графика, така че всяко забавяне…

— Кълна се! След три дни ще бъда готов!

— Добре — съгласи се посетителят. — Давам ви три дни. Ако при завръщането ми все още сте… ъ-ъ… ерген…

Той изразително сви рамене и излезе през вратата.

* * *

Това трябваше да бъде Наоми Уинклер. Не защото Наоми беше въплъщение на мечтите му или само с нея си се представяше Милт на някоя далечна планета — той просто не общуваше с други девойки.

Не може да се каже, че Милт Кловиц растеше като мамино синче. Но и преди, и след смъртта на майка си той много-много не се замисляше за заобикалящия го свят. Работеше си спокойно в едно рекламна агенция, увличаше се в четене на любимата си фантастика и животът му течеше отмерено я безгрижно.

Милт се запозна с Наоми, когато я назначиха за машинописка в транспортния отдел на агенцията. Срещаха се рядко. И макар че Милт три пъти несръчно я целуна, мисълта за брачен съюз не му беше идвала наум. Женитбата никак не се вписваше в кръга на интересите му.

— Ало, Наоми? Милт се обажда. Аз тука… ъ, мислех, ще се съгласиш ли днес да вечеряш с мене? Да, разбирам, че е събота и така нататък, но ако бихме могли да се видим…

Милт дори не предполагаше, че може да говори толкова дълго и убедително. Определиха си среща.

* * *

— Тук е много приятно, Милт. Но сигурен ли си, че можеш да си го позволиш?… Според мен всичко е толкова скъпо…

Не, ако я гледаш в три четвърти фас и освен това на премигващата светлина от свещта, прикрита зад бутилката кианти, тя със сигурност изглеждаше хубавка. Косите й проблясваха с тъмнокестенява светлина, големите й кафяви очи ярко блестяха. Наистина чертите на лицето бяха дребнички, а носът — малко големичък, но в дадения момент Милт търсеше не идеал. Просто половинка.

— Не се безпокой, Наоми. Днешната вечер е специална. Та ако човек не може да се поохарчи за любимото момиче, то…

Думата излетя. Сега трябваше да действува бързо.

— Да, това е истина, Наоми. Твърде дълго скривах чувствата си. Обичам те.

— Ти… — промълви Наоми.

— И искам да се ожениш за мене! Незабавно!

Тя го гледаше в нямо изумление.

— Не трябва! — помоли Милт. — Само не говори, че едва се познаваме. Това няма значение. Моята любов е достатъчна и за двамата. Само ми дай възможност да ти докажа…

Думите се лееха от Милт като безкраен поток. Той трескаво напълваше дробовете си с въздух и продължаваше да приказва, не й позволяваше да си отвори устата, уговаряше я, увещаваше я, рисуваше, без да си поеме дъх планове за щастливо бъдеще, за деца, за голям гараж…