«Спирка „Последна надежда“»

1.

Ласитър беше толкова ядосан, че не можеше да си намери място. Чернокожата хубавица с гореща кръв, която седеше на седлото зад него, притисната към гърба му, беше причината за голямото му закъснение. Тази жена с неутолима страст, чувствено извити устни и твърди гърди го беше възбудила до такава степен, че той беше забравил всичко около себе си. Екстазът трая цяла нощ. Нищо чудно, че бяха проспали тръгването.

Така му се пада! Ето че бандитите бяха изчезнали. Слава богу, че бяха оставили някоя и друга следа.

Ласитър тихо изруга. Не го успокояваше дори близостта на Синтия, така притискаща се към гърба му, че усещаше натиска на твърдите й гърди.

— Какво търсим тук? — попита сънено тя. Слънцето беше в зенита си, а тази черна палавница беше още уморена! Но след такава нощ това не бе никак чудно.

— Лошото е, че нищо не се вижда.

— Защо тогава тръгнахме толкова рано? — гласът й едва се чуваше и Ласитър беше сигурен, че е затворила очи.

— За да се уверим, че тук няма какво да се види! — изръмжа гневно той.

Тя обаче не го чу. Само топлият й дъх галеше тила му.

— Не заспивай, че ще паднеш! Чу ли?

Лявата й ръка безсилно се отпусна. Ласитър изруга, откачи ласото си от седлото, прехвърли го през дясното си рамо, после зад гърба на Синтия и го измъкна под лявата й ръка. Върза хлабаво възела и цъкна с език, за да подкани коня си. След още две крачки обаче дръпна юздата и спря.