«Дяволът, светицата и Ласитър»

1.

Хората седяха в прахоляка на една суха като пустиня падина и гледаха втренчено пред себе си, отчаяни и изтощени.

Преди няколко минути получиха по парче сух хляб и няколко глътки вода. Това беше дневната им дажба, а слънцето все още силно прежуряше от посивялото небе. Докато паднеше здрач имаше най-малко час и половина, а после щеше да дойде и нощта.

Тя донасяше така желания хлад, но след това идваха часовете на безмилостен студ.

Пленниците обаче нямаха нищо, с което биха могли да се завият.

Дни наред бяха изложени на жега и студ, на глад и жажда. Пазачите им можеха да правят с тях каквото пожелаеха. Нямаше пощада.

На юг през Сиера Сонора, една суха, безлюдна местност, в която никой не можеше да разчита на каквато и да е помощ, ден след ден прекарваха пленниците.

Дори и бягството беше безсмислено, когато не знаеха накъде да тръгнат. Без ездитно животно, без провизии и без оръжие, то щеше да е безнадеждно.

Въпреки всичко, някои от тях дръзнаха да сторят това. Три млади двойки, на същата възраст като своите спътници — около двадесетгодишни, изчезнаха през изминалата нощ. Пленниците трябваше да са млади и силни, за да издържат на тежката работа, която ги чакаше в сребърните мини.

С големи обещания ги бяха подмамили да подпишат или да поставят кръст под договора за работа. Оттам нататък връщане назад нямаше.

Повечето от тях бяха с тъмно минало и използваха възможността да изчезнат за известно време.

А обещанията бяха наистина страхотни. Така че и жените не се поколебаха да се присъединят към мъжете по пътя за „обетованата земя“.

Междувременно обаче разбраха, че това е пътят към ада.

По цял ден седяха под палещото слънце — двадесет и петима младежи.

Предишната вечер бяха с шестима повече — трима мъже и три жени. Те се осмелиха да избягат.