Далеч, далеч — в степта безплодна, суха,
отмина сетната кола
и самотата над селото глухо
надвеси оловни крила.
Ала, ведно със гладните си братя,
не тръгна слепият Демид.
Кат жерав, обезкрилен от съдбата,
остана той от скръб разбит.
Че в избата на дрипавия одър
се гърчеше невръстен внук
и вече в погледа му тъмномодър
замръзнал беше смъртен звук.
И мрачен, стиснал детските ръчици,
мълчи старикът беловлас
и сякаш погребални върволици
минават мудно час след час.
И цяло, пламнало от гладна треска,
гори детето като в пещ.
Простенва тежко, в миг се стреска
и пак потъва в сън зловещ.
Попукани уста едва нашепват
молба неизпълнима: „Хляб!“
Въздъхва старецът, сълзи потрепват
и оросяват поглед сляп.
А вън — ни шум, ни лай, ни вик човешки —
гробовно сънна пустота
и в улиците тъмни с крачки тежки
спокойно броди вред Смъртта.
Но ето хладният й дъх полъхва —
Комментарии к книге «В Поволжието», Христо Смирненски
Всего 0 комментариев