«Лирика»

(Легенда за сътворението из цикъла „Легендохранителница на рицарското войнство от Светлината до…“)

ГЛАВА І

Залитайки успя да се добере до прозореца. Постави мокрите си длани на хладното стъкло. Изгаряше в треска, която го заслепяваше с болката и слабостта си. Взираше се с блуждаещ поглед в пясъчната градина и лабиринта от стъклени плочи. Зави му се свят, но не помръдна. Езерото, сред което гордо се извисяваха статуи и колони от полускъпоценен планински кристал, избледня. От устните му се отрони стон. Видя я. Видя безбрежната водна шир, така огромна, че не можеше да се обхване с мисъл, а камо ли с поглед. Неестествено. Възможно ли е да съществува подобно място, пълно с толкова много вода? Невероятно е, но възможно. Образът на този свят от вода тревожеше трескавото му съзнание. От няколко дни непрекъснато го виждаше пред себе си, независимо дали бе буден или спеше. Някой му говореше… А имаше и други картини, но не успяваше да ги визуализира по желание. Те просто изплуваха за миг и след това веднага се стапяха. Прозорецът се замъгли от тежкото му дишане. Нечия хладна ръка го докосна по гърба, а друга се зарови в косата му. Рил се обърна.

— Какво правиш? — Дълбок, мелодичен женски глас. Лира стоеше до него.

— Сънувам.

— Как успя да станеш?

— Не помня. Ти виждаш ли го?

— Не, нищичко.

— Хм, може би ако пийнеш и ти от онези билки…

Тя се усмихна.

— Явно ти не си пил достатъчно, щом можеш да стоиш на краката си.

Пак усмивка.

— На теб ти харесва да експериментираш с отварите си върху мен, нали?

Лицето й стана сериозно.

— Всичко, което правя е за да се почувстваш по-добре.

Той пак си представи чудната вода и как стои на брега, по чиято ивица се плискаха бистри вълни.

— Зная.

— Защо стана?

— Исках да видя как изглежда. Толкова вода! Ако можеше да разбереш… — Притвори очи. Главата го болеше почти нетърпимо.

— Можеш да ми покажеш.

— Искаш ли сега?

— Опитай.

— Ясно, не искаш.

— Хайде с мен. — Силата на ръцете й го удиви.

Поведе го към леглото му. Рил приседна на края, а тя попипа челото му, бузите и гърдите. Той се вкопчи в дървената колона, която подпираше балдахина над леглото. Потъваше в безкрайността от вода. Опита се да изплува и водата потече по тялото му.

— О, богове! — прошепна.

Лира го стрелна с поглед.

— Искам да го направя! Само ако можех да го направя! Хубаво е, а го няма. Трябва да го има… някъде… Простете ми, че ще застана против Вас… простете… Господи, как боли!

Лира го придърпа да легне. Потопи кърпа в димящата течност, поставена на масата в метална купа, и обърса тялото му. Само дишането му издаваше колко е болен.

Времето минаваше бавно. Рил се унасяше в още по-силна треска. Лира приготви отвара от Отровна билка, с надеждата да го облекчи, но вече бе започнала да се чувства безпомощна. Той отдавна не се бе събуждал с толкова прояснен ум. Рил бе излязъл да търси Края, но проливен и студен зимен дъжд го бе принудил да се завърне. Болен. Вече трета седмица лежеше.

— Не мога да спра! Не! — Стенанието му я накара да побърза.

Той лежеше съвсем неподвижно. Дългата до ушите коса бе разпиляна по лицето му. Тя повдигна главата на болния и с тих шепот го убеди да пие. После го остави да легне отново и обърса лицето му. Очите, които бяха сини, а сега черни, се впиха в нея.

— Какво?

— Ще намеря Края. Земята ни не е толкова голяма. Има още…

— Не търси края сега. В момента е по-важно да останеш с мен.

— Не говоря за това.

— Просто не го прави.

Очите му се затвориха.

— Рил?

— Добре.

Дълго след като той заспа, младата жена остана неподвижно, с поглед вперен в него. Усещаше силата, която го бе заобиколила.Тя можеше да го убие, но можеше и да извира от него. Лира притежаваше магия на лечител, но магията у Рил бе силна и неопределима. А това не беше нормално. Виденията му, изблиците на вдъхновение и лудост не оставаха незабелязани от другите, и тя самата понякога трудно улавяше смисъла, който сложния му ум влагаше във всяка дума. Но тя единствена вървеше през лабиринта на въображението му без да се заблуди поне в едно — в него имаше нещо, нещо твърде мощно и масивно, което я караше да вярва и страда. Той държеше в себе си промяната, която желаеше, и която бе способен да сътвори. „Творец на промяната“, помисли си тя в този момент и продължи да се взира невиждащо в лицето му.

Защото той беше Единственият, събрал в себе си цялата магическа мощ на своя свят.

(обратно)

ГЛАВА ІІ

— Дий! — Боен възглас озвучи притихналата гора на Мерден. Буйният черен кон препускаше с бясна скорост, вдигайки след себе си облак от гнили листа и пръст. Конят и господаря му се бяха насочили към пропастта на Всевишния. Ездачът изкрещя, конят изцвили и заби копита в скалата миг преди да полетят надолу.

— Господи!!!

Мъжът постоя неподвижен за миг, силно зашеметен от преживяното и почти разочарован от неуспеха на лудия си стремеж.

— Ех, Даюн! Иска ти се да прелетиш оттатък, нали?

Ездачът се взря в дълбокия каньон и ума му се понесе над скалите и застиналите речни легла. В далечината светеше огненото гърло на вулкана, наречен Свършекът на реалността. Никой не знаеше какво има отвъд, тъй като никой не бе преминавал през Всевишния. И никому не бе нужно да вижда колко малка и крайна бе земята на неговия дом. Но младият мъж знаеше едно място, просека, която водеше към бреговете на Края. Малцина я знаеха, но никой не бе стигал по-далеч от скалата във форма на луна, ознаменуваща Началото на Края. Защото след нея започваше мракът.

Усмивка трепна на господарските устни. Бавно обърна коня си и се отправи в спокоен тръс към замъка.

Рил Алак Даронън Тройски, син на господаря Трой Ринандски, владетел на Крайната земя, навършваше деветнадесет след ден. Въпреки годините, които подсказваха развитие, неопитност и безгрижие, Рил отдавна бе усвоил отговорността. Момчето си беше отишло от него рано. Характерът, както и тялото му, претърпяха преждевременно съзряване. Мъжът го обсеби бързо и безпощадно, заличавайки нежността на момчешкия му чар. Острата красота на лицето и тялото му извикваше удивление, събуждаше инстинкти и пораждаше завист. Фигурата на Рил бе едра, висока, налята и мускулеста, с едновременно скрита и явна грацията като на бог. Освен бремето на плътската хубост, той носеше и бремето на божествеността. Усещаше, че е отговорен за нещо повече от спокоен и праведен живот, и това нещо бе реалността. Не беше воин като баща си, макар да владееше изкуството на меча. Пророчествата в книгите на Оник събуждаха у него трепет и го изпълваха с очакване (и безпокойство), сякаш бяха предназначени за него. Не ги разбираше напълно, въпреки че често ги прелистваше, а и не беше необходимо, защото Рил следваше инстинкта си. Виденията го объркваха, но никога не се променяха, а само се появяваха нови и нови. Някои от тях той рисуваше. Съсредочавайки вниманието си върху нещо, той започваше да го преобразува по необясним начин. Виждаше особени животни, които не съществуваха, места, които ги нямаше в света, който той познаваше. Легендата казваше, че светът, както всичко друго, има край. Но вселената нямаше. В това той бе убеден. Никой не знаеше къде започва и къде свършва. Светът можеше да се промени.

Наричаха земята си Божествен остров, тъй като била създадена незнайно как, за да „плува“ във Всемира. И тя наистина бе остров, заобиколен от черна пустош. В това нямаше съмнение, защото границата на земите му беше именно Всевишния. Спадове от върхове, бездни и безвъздушни, ледени куполи. Рил бе сигурен — може да се сложи край на края, и той щеше да намери начин.Нали затова бе тук!