«Тайната на примитива»

Спомняте ли си Маринети — оня „комедиаш“ с червени панталони, сако от два цвята или едната буза боядисана синьо, а другата — оранж? — Зеления Дон Кихот, когото посрещаха с развалени яйца, изпращаха с ракети от подигравки?

Той искаше да се изгорят картинните галерии, да се унищожат библиотеките — да се освободи човечеството от терора на миналото! Да се почне отново!…

Съвременниците се смяха от сърце и грубо, цинично се отплащаха на подигравката, когато им падне случай.

— Шут!…

Но едно време на царските шутове бе позволено да казват истини, които другите не смееха да казват.

Съвременните чоловековедци побързаха да турят диагноза: — изместване на нервните центрове!… И хората, които не обичат скандала, се успокоиха, че на всички „исти“ беше показана лудницата. Тя се яви — анекдотичната картинна мярка да се „спаси“ човечеството от „заболяване“. Човечеството поиска да се отрече от собствената си мъка: защото лутанията, избухванията, подавеният вик за помощ у съвременния творчески дух не беше нищо друго, освен болката на съвременната душа — неясен протест против терора на мъртвите, недоволство от себе си и неудовлетворено желание да бъде силна и самостойна.

Когато след време по-спокойно бъде направена преценка на съвременното изкуство, ще стане ясно, че то е било най-непосредният и верен изразител на трагедията, която преживява нашата култура, че то първо е уяснило смътните съмнения и крушения на човешката душа сега. Никога изкуството не е било тъй малко „естетично“ и толкова човечно, както днес. То даже като че не иска да създава нова естетика, а да освободи само човешката душа.