«Повест за Настрадин Ходжа»

На моя незабравим приятел Мумин Адилов, загинал на 18 април 1930 година от подъл вражески куршум в планинския кишлак Нанай, с благоговение пред неговата чиста памет, посвещавам тази книга.

Той притежаваше неизброимо множество от чертите на Настрадин Ходжа — беззаветна любов към народа, смелост, честно лукавство и благородна хитрост — и когато пишех тази книга, в нощната тишина неведнъж ми се струваше, че неговата сянка стои зад креслото ми и води моето перо.

Той е погребан в Канибадам. Неотдавна посетих гроба му; деца си играеха край могилката, обрасла с пролетна трева и цветя, а той спеше вечния си сън и не откликна на зова на сърцето ми…

И казах му: „За радост на онези, които живеят с мен на земята, ще напиша книга — нека студените ветрове на времето не раздухват нейните листи, нека унилата есен на забравата никога не заменя светлата пролет на моите стихове!…“ И — погледни! — розите в градината още не са оронили цвета си и аз още ходя без бастун, а книгата „Гюлистан“, което значи „Розова градина“, вече е написана и ти я четеш…

Саади

Тази история чухме от Абу-Омар-Ахмед-ибн-Мохамед, който я чул от Мохамед-ибн-Али-Ри-фаа, а той я чул от Али-ибн-Абд-ал-Азис, който я знаел от Абу-Убейд-ал-Хасим-ибн-Селям, който я научил от своите наставници, а последният от тях се позовава на Омар-ибн-ал-Хатаб и неговия син Абд-Аллах — нека аллах бъде доволен от тия двамата!

Ибн-Хазм

„Огърлицата на гугутката“

КНИГА ПЪРВА

СМУТИТЕЛЯТ НА СПОКОЙСТВИЕТО

ПЪРВА ЧАСТ

Разправят също тъй, че един наивник вървял, като държал в ръка юздата на магарето, което водел подире си.

Триста осемдесет и осма нощ на Шехеразада

ПЪРВА ГЛАВА

Трийсет и петата година от живота си Настрадин Ходжа посрещнал на път.

Той прекарал повече от десет години в изгнания, като странствувал от град на град, от една страна в друга, прекосявал морета и пустини, нощувал където завърнел — на голата земя край сиромашки овчарски огън или в тесен кервансарай, дето в прашната тъмнина до сутринта въздишали и се чешели и глухо подрънквали с хлопатарите си камили, или в душна задимена чайхана сред налягали един до друг водоносци, просяци, камилари и разни други бедни хора, които с пукването на зората изпълвали с пронизителните си викове тържищата и тесните сокачета на градовете. Нерядко се подреждал да нощува и на меки копринени възглавници в харема на някой персийски велможа, който същата тая нощ с отред заптиета търсел из всички чайхани и кервансараи скитника и богохулника Настрадин Ходжа, за да го побие на кол… През решетката на прозореца се мержелеела тясна ивичка небе, бледнеели звездите, предутринният ветрец шумолял леко и нежно в листака, на перваза на прозореца почвали да гукат и чистят перата си весели гургулици. И Настрадин Ходжа, като целувал уморената хубавица, казвал:

— Време е. Сбогом, мой несравним бисер, и не ме забравяй.

— Почакай! — отговаряла тя, сключила прелестни ръце около шията му. — Мигар завинаги си отиваш? Но защо? Слушай, тая вечер щом се стъмни, аз пак ще пратя старицата при тебе.

— Не. Отдавна вече съм забравил времето, когато прекарва две нощи подред под една стряха. Трябва да замина, много бързам.

— Да заминеш ли? Мигар имаш някакви неотложни работи в друг град? Къде се каниш да заминаваш?

— Не знам. Но вече съмва, вече се отвориха градските порти и потеглиха на път първите кервани. Чуваш ли — звънтят хлопатарите на камилите!… Долови ли слухът ми този звук, сякаш духове се вселяват в нозете ми и аз не мога да се заседя на едно място!

— Замини, щом е тъй! — сърдито казвала хубавицата, като напразно се мъчела да скрие сълзите, блеснали на дългите й мигли. — Но кажи ми поне името си на сбогуване.

— Искаш да знаеш името ми? Тогава чуй: ти прекара нощта с Настрадин Ходжа! Аз съм Настрадин Ходжа, смутителят на спокойствието и сеячът на раздори, същият, за когото всеки ден викат глашатаите по всички мегдани и тържища и обещават голяма награда за главата му. Вчера обещаваха три хиляди тумана¹ и аз дори си помислих: дали не е по-добре сам да продам собствената си глава за такава хубава цена. Ти се смееш, звездице моя, хайде, дай ми по-скоро устните си за последен път. Ако можех, бих ти подарил изумруд, но аз нямам изумруд — вземи ей това просто бяло камъче за спомен!

Той навличал дрипавия си халат, прогорен на много места от искрите на крайпътните огньове, и тихичко се измъквал. Зад вратата гръмовно хъркал ленивият глупав евнух с чалма и меки чехли с извити нагоре върхове — нехаен страж на най-голямото съкровище в двореца, поверено нему. По-нататък, изпружени по килимите и кечетата, хъркали стражарите, сложили глави на: извадените си ятагани. Настрадин Ходжа се прокрадвал на пръсти покрай тях, хем винаги благополучно, като че през това време ставал невидим.

И пак звънял, димял белият каменист път под чевръстите копита на магарето му. Над света в синьото небе сияело слънцето; Настрадин Ходжа можел да го гледа, без да примижава. Росни поля и безплодни пустини, по които се белеели полузасипани от пясък камилски кости, зелени градини и пенливи реки, мрачни планини и тучни пасбища слушали песента на Настрадин Ходжа. Той отивал все по-далеч и по-далеч, без да се извръща назад, без да съжалява за оставеното и без да го е страх от онова, което го очаквало тепърва.

А в напуснатия град оставал да живее навеки споменът за него.

Велможи и молли бледнеели от ярост, щом чуели името му; водоносачите, камиларите, тъкачите, медникарите и сарачите, които се събирали вечер в чайханите, си разправяли смешни истории за неговите приключения, от които той винаги излизал победител; нежната хубавица в харема често-често поглеждала бялото камъче и го скривала в седефеното ковчеже, зачула стъпките на господаря си.

— Ух! — пухтял и сумтял дебелият велможа, докато смъквал сърмения си халат. — Тоя проклет скитник изтормози всички ни: той развълнува и размири цялата държава! Днес получих писмо от моя стар приятел, уважавания управител на Хорасанска околия. Представи си, щом този скитник Настрадин Ходжа се появил в неговия град, ковачите веднага престанали да плащат данъци, а съдържателите на механи отказали да хранят безплатно стражарите. Нещо повече, този крадец, осквернител на исляма и син на греха, се осмелил да се вмъкне в харема на хорасанския управител и да обезчести любимата му жена! Наистина светът още не е виждал подобен престъпник! Съжалявам, че тоя презрян голтак не се е опитал да се вмъкне в моя харем, защото главата му отдавна щеше да стърчи на върлина насред главния мегдан!

Хубавицата мълчала, само скрито се усмихвала — било й хем смешно, хем тъжно. А пътят все тъй звънял и димял под копитата на магарето. И се носела песента на Настрадин Ходжа. За десет години къде ли само не бил ходил: в Багдад, Стамбул и Техеран, в Бахчи-сарай, Ечмиадзин и Тбилиси, в Дамаск и Трапезунд, опознал всички тия градове и безброй други и навсякъде оставял спомен за себе си.

Сега се връщал в родния си град, в Бухара-и-Шериф, в Благородната Бухара, дето се надявал, скрит под чуждо име, да си поотдъхне от безкрайните си скиталчества.

(обратно)

ВТОРА ГЛАВА

Като се присъединил към един голям търговски керван, Настрадин Ходжа пресякъл бухарската граница и на осмия ден от пътуването си видял далече в прашната мъгла познатите минарета на великия славен град.

Дрезгаво заподвиквали измъчените от жажда и пек керванджии, камилите ускорили крачките си: слънцето вече захождало и трябвало да се бърза, за да влязат в Бухара, преди да се затворят градските порта. Настрадин яздел на опашката на кервана, обвита в гъст, тежък облак прах; това бил родният, свещен за него прах; струвало му се, че мирише по-хубаво от праха на другите далечни земи. Кихал, кашлял и говорел на магарето си:

— Ето ни най-сетне у дома. Кълна се в аллаха, тук ни очаква сполука и щастие.