«Принцът пират»

I

БУРЯ В ЛЕДОВИТИЯ ОКЕАН. ТАЙНСТВЕНИЯТ КОРАБ. КАПИТАН ВЕЛЗЕВУЛ И НАДОД ЧЕРВЕНООКИЯ.

Слънцето, досущ алена топка, залязваше над нос Нордкап и озаряваше с огнените си отблясъци високите ледници на Гренландия и равнините на Лапландия. Духаше силен северен вятър; огромните гневни вълни на Ледовития океан се разбиваха в безбройните островчета и подводни скали, опасващи северните брегове на Норвегия, и образуваха пояс от пяна, който преграждаше всякакъв достъп до брега. Не се виждаше ни едно проходимо местенце сред тези тътнещи и кипящи водни маси, които връхлитаха от всички посоки, удряха се една о друга над водовъртежа между скалите и ту хлътваха надолу, отваряйки дълбоки черни бездни, ту като смерчове се надигаха високо до небето. Може би само някой местен рибар, запознат с всички входове и изходи на това крайбрежие, би се решил, търсейки спасение от настигналата го буря, да мине оттук.

Насред тази водна стихия в сумрака на догарящия ден някакъв кораб — двумачтов, ако се съдеше по стъкмяването, и идещ откъм Ботническия залив, ако се гледаше посоката му, — правеше неимоверни усилия да навлезе навътре в морето, съпротивлявайки се на вятъра и гигантските вълни, които упорито го тласкаха към скалите. Корабът маневрираше ловко — явно, че го управляваше опитен капитан, и тъкмо затова бе трудно обяснимо как е попаднал в това опасно място. Вероятно неподозирано течение го е увлякло и го е понесло към коварната ивица от скали, предателски скрита под широкия пласт бяла пяна. Мъчителна, непосилна беше за кораба тази борба с разюзданите водни маси. Вълните го подхвърляха ту на една, ту на друга страна като орехова черупка. Вода отвсякъде заливаше палубата и шестдесетте матроси, които гледаха да се хванат кой за въже, кой за каквото му попадне, вече губеха сили.

На капитанския мостик, вкопчени в парапета, стояха двама души и с тревога наблюдаваха времето и движението на кораба. Единият от тях беше капитанът — познаваше се по рупора, който доближаваше от време на време до устата си, за да над-вика рева на бурята при командите си. Със събрани вежди и устремен към хоризонта поглед, забулен от тежки облаци, медночервени от отражението на последните лъчи на слънцето, той стоеше напълно спокоен на вид, сякаш пътуваше по тихо, без-ветрено море. Докато другият, загърнат от главата до петите в моряшка пелерина с вдигната качулка, изглеждате възбуден от ярост.

— Ти си виновен, Инголф — крещеше той на капитана. — Ти, с твоята прекалена бдителност, с убийствената си флегматичност. Защото, ако беше дошъл един час по-рано, нямаше да го има този вятър и сега спокойно да сме влезли във фиорда.

— Все едно и също ми повтаряш — отвърна Инголф. — За съжаление, Над, с тия приказки няма да промениш посоката на вятъра дори с четвъртинка… а това впрочем е единственото ни спасение.

— Какво каза?!

— Казах, че ако до половин час вятърът не се промени, ние сме загинали.

— Загинали?! — ужасен извика онзи, който бе наречен Над (умалително от Надод). — Как тъй загинали?

— Много просто — рече Инголф толкова спокойно, като че ли се намираше в безопасност, на твърда земя, и си пиеше норвежко светло пиво. — Опитах всички средства, всякакви маневри. Възможно е скоро да почнат да се чупят мачтите.

— И какво ще правим тогава?

— Нищо. Можеш ли да се пребориш с такава буря? Ако продължи така още половин час, с нас е свършено.

— Слушай, ти си толкова опитен… Нима не си в състояние да измислиш нещо?

— Какво да измисля? Някакъв начин да вървим срещу вятъра ли, който заедно с течението ни тегли към брега?… Не, брат, тук никаква опитност не помага.

— Значи според теб ние сме безнадеждно осъдени?

— Да, ако до половин час не се случи нещо…

— Да не би да се надяваш единствено на някакво чудо?

— Не става въпрос за някакво чудо. Нас не чудо ще ни погуби, а буря, както и не чудо ще ни спаси, а естествено промяната на вятъра, и то ако стане до определено време.

— Значи ти ще си седиш спокойно и ще чакаш?

— Ами нищо друго не може да се направи.

— Вбесява ме твоето спокойствие, Инголф.

— А мен пък ме развеселява твоята ярост — отвърна mv Инголф с характерния си беззвучен смях.

— На̀ ти сега плячка за тридесет милиона!… А може би и повече… може и да е несметно богатство… И изведнъж — гибел… й то къде? Едва ли не на самия пристан!

Над млъкна за момент, после с изкривено от яд лице заговори по-тихо, като че на себе си:

— Абе това както и да е… нека Бог си вземе и златото, и цялото богатство!… Но да чакаш този момент двадесет години и когато желаната мъст е тьй близка, тъй осъществима, най-неочаквано да умреш, ето това вече е нещо ужасно.

— Аз пък бих се радвал — възрази Инголф. — Защото смърт на бесилото или при преследване на някое дребно търговско корабче във всички случаи е по-непочтена, отколкото да загинеш в битка за тридесет милиона. За пирата Инголф такава смърт е дори достойна… По дяволите, я да не говорим повече за това, защото дела си от тия тридесет милиона аз току-така няма да захвърля в Категат.

Инголф се изсмя на собствената си игрословица — известно е, че Кагета се нарича проливът, съединяващ Северно море с Балтийско, а на шведски това значи „котешка дупка“.

— Искаш да кажеш, че все още има някаква надежда? — по-пита Над, готов да се хване и за сламка.

— Нали ти обяснях, вятърът е капризен като жена — всеки момент може да се промени Поначало в морето никога не знаеш какво ти носи всеки следващ миг. Сега например е достатъчно да падне дъжд от ония облаци на запад и морето поне малко ще се успокои.

— Надяваш ли се това да стане, преди да е настъпил съдбоносния за нас момент?

— Доста трудно е да се определи. Но има вероятност залезът да охлади атмосферата и да предизвика дъжд, обаче дали това ще стане след пет минути или след час, не може да се каже. Дори и най-опитният моряк не би могъл да го предвиди.

Междувременно бурята се усилваше. Вълните така връхлитаха върху „Ралф“ — тъй се наричаше двумачтовият кораб, — че той целият се къпеше във вода. И най-препатилият мореплавател би загубил всякаква надежда за спасение.

Надод си свали качулката, за да наблюдава по-добре обстановката наоколо. Отблъскваща външност имаше този човек. Беше висок, широкоплещест, с шия като на бик и с уродлива глава, прекалено голяма дори за такова едро тяло. Почти цялото му лице се губеше в остра, четинеста рижава брада, сливаща се от двете страни с косата, която пък падаше на челото му до веждите, а отзад се спускаше по раменете бухнала като лъвска грива. В бърнестата му, разтегната като на звяр уста, в огромните му зъби и в широкия, плосък нос с изпъкнали ноздри спокойно можеше да се открие някакво сходство с обитателите на атлас-ката джунгла, само че на пирата му липсваше величествената осанка на царя на животните. При него беше тъкмо обратното — целият му вид издаваше най-низки инстинкти и страсти, лишени от капка благородство. Но най-отблъскващото във физиономията му беше лявото око, което — вероятно при някакъв нещастен случай — беше изхвръкнало от орбитата и останало завинаги в това положение: неподвижно, мътно, безжизнено, със застинал сатанински поглед. Невъзможно е да се предаде с думи впечатлението, което оставяше този мрачен, угаснал взор.

Нямаше никакво съмнение — човек с такава външност е наистина способен на всякаква подлост, жестокост, грях… По-на-татък читателят ще се убеди в правотата на това твърдение.

Кой беше този човек, какво минало имаше, откъде е, как е попаднал на „Ралф“ — това никой от екипажа на кораба не знаеше. Никой освен капитан Инголф.