I
В българска ми клета земля
има малко градче,
то е легнало в поляна,
име нему Прилеп.
Прилеп — то е име славно,
тамо е живеял
некога си крал ни Марко,
в него е царувал.
Е царувал, е воювал
с власи, каравласи,
българска e бранил земля,
роду си помагал.
Дор е бил жив крал ни Марко,
земля била мирна,
не глобеха нея турци,
не газеха нея.
Не рачил е мърсний турчин
къщи ни да газит,
он не можеше да любит
български девойки,
не е могъл да ги турчит,
в свой харем да държит,
да не могат да излезат
изпод тежок затвор,
да не видат свет ми божий,
ни па сълнце ясно…
И одавна то е било
у нас, в България,
в одавнешно, старо време,
старо, али славно.
Но защо я ви наумвам,
клетички девойки,
наше славно време, старо,
наша прежна доба?
Що помина, не ся върщат
назад, о девойки,
нема краля, нема бана,
гиздави, го нема!
Али враг да земит, моми,
ум, перо ми клето,
че то искат да приказват
с вас за тъги, мъки.
И е било време, моми,
и е било доба,
бил е той век златен, харен,
да би не е било!
Що е било? — пита щете,
гиздави девойки,
мене, млада сиромаха,
скитника без рода.
Що е било? — пита щете,
българки ви клети! —
Нел’ е било како в наше
време, наша доба?
Не така ли како при нас
плакали са майки?
Не така ли како при нас
турчин влегвал в къщи?
Па ударал нож си острий
в земля ил’ на дъски,
па извиквал с глас си страшен:
„Бърго ти, гяурко,
наточи ми вино ройно
и лютица върла,
напълни ми ти, гяурко,
чаши стодрамници,
я да пиям, да с’ опиям,
с тебе я да легнам,
да прегърнам рамна става,
очи да целувам
не две нощи, не три нощи,
твои чърни вежди…“
Клета ви съдбина, моми,
клета ви година,
що вас майка е родила
в такво лошо време!
О, да би е народила
наместо вас камен,
не ще ронех азка сълзи,
како сега, врели!
Не ще пишеше перо ми
с кърваво мастило,
немаше да ви опишам
наше тежко време!
Що е било? — питате пак,
българки, другарки, —
как е било в прежна доба,
в то ми златно време?
Що е било, как е било,
нек сега забравим,
или я вам ся обреквам,
милички ми сестри,
в другий път вам зарад него
я да ви разкажа.
Али сега, мили моми,
нека ви прикажа
приказки от наше време…
Слушайте, девойки!
Не е било то одавна
у нас, в България,
било е в година, моми,
петдесет и седма,
кат притурим ощ’ хиляда
и осъм стотини.
Беше вечер, ясен вечер
у Прилепа града,
по безоблачно ми небо
месечина плава,
окол нея там безбройни,
ситни звезди сяят,
а и ветер тихий, хладний
лист на дървя нищат.
Во църковната градина
весели са китки;
през църковний двор широки
гиздави девойки
вървят с стомни, с вода пълни,
исто тресопатки.
А момчета, българчета,
в дворът седят накуп,
с жедно сърце, с жедни очи
мигаят, погледват.
Нихна младост, пуста младост
своето си искат.
Как що мрена риба барат
место по-дълбоко,
как що славей, малка птица,
седало си виет
сред разцветени ми ружи
в поле ил’ в градина,
как що майка силно любит
първата си рожба,
так и младо любит млада,
искат мома юнак,
младо момче-хубавелче,
гиздаво си либе.
И я некога си, моми,
жеден бех и страден
по моминско лице, хубост
и по чърни очи;
съм ся крадел из дома си
и съм бегал нощем,
като елен млад, запален,
плет я съм прескоквал.
И ся криех во градина,
зад макови китки
ил’ под ружи гъстолисти
тулех ся как заяц.
Па дочаквах свое либе
тамо во градина,
кога оно утром рано,
Комментарии к книге «Кървава кошуля», Райко Жинзифов
Всего 0 комментариев