„O, гърци, гърци, чуйте нас,
чуйте наш народен глас!
Знайме ми, разбираме ми
злобна цел, коя криете ви.
Досега не погърчихте нас,
занапред храбро чекаме вас.
Време ет дошло, не ет далеч,
с остро ли перо, с остър ли меч
ке делим, ке ся караме ми
в сегашни дни и в подирни дни,
в широко поле, в планина
за народност и за правина,
за бащина, за майчин язик…
Охрид и Търнов веч дали вик.
Македония, чудна страна,
нема да бидит гърчка она!
Шума и гора, и планина,
самий камен на тая страна,
птица и риба в Вардар река,
живо, мъртво на свои крака
ке станат и ке дадат ответ
на цела Европа, на цел свет:
Я българка сум, българин сум я,
българе живеят в тая страна!“
Так ся кълнат, гласи вишат
сложно, дружно старци, момци.
И казаха да запишат
тие думи за потомци.
А невинните девойки
заиграха си народно,
накитени глави с вейки,
с цвете полско, домородно.
Из них една македонка,
хубавица милолика,
Комментарии к книге «Гусляр в собор», Райко Жинзифов
Всего 0 комментариев