Виж идея!
Лятно слънце от небето
неуморно грее.
Жарко слънце над полето
пламъци пилее.
Страшен задух. Лист не шава,
вейка се не сепва.
Над пръстта като жарава
мараня потрепва.
Лесньо татък край чешмата
все седи, не става
и подпрял на длан брадата,
нещо размишлява.
До немирния му глезен —
писано бардуче,
по-встрани с език изплезен —
едро, вярно куче.
Но ядоса се героят,
ритна валчест камък:
„Тежко се живее в зноя —
пърли като пламък!
Виж, да бях сега на лагер
със Иличи, с Весо, с Драго,
щях да си седя на сянка,
сред зеленичка полянка,
или пък на хладен хълм!
Да, но там не съм!
Ах, каква е леснината
на жътварите в житата,
хем вода да нося пресна,
хем да ми е лесно?!
Мисля, блъскам си главата —
и не се досещам!“
… Но ловец сред маранята
Комментарии к книге «Как Лесньо стана дресьор, после рибар, и как на края изяде шамар», Добри Жотев
Всего 0 комментариев