«Диви кучища»

През една развилняла се зимна нощ кръчмата на Първан Черния беше претъпкана с народ. Надошлите от всички махали селяни разговаряха шумно, пушеха и чакаха да поутихне бурята, за да се приберат по домовете си. Но вместо да миряса, тя все повече и повече побесняваше. Селяните прекъсваха от време на време разговорите и неспокойно се ослушваха.

Наближаваше полунощ, когато вратата на опушената кръчма неудържимо се отвори. Виелицата нахълта и нанесе облаци вледеняващ сняг. Върху тъмния зев на отворената врата застана огромна човешка фигура. Хората се извърнаха:

— Кой си ти?

— Какво стоиш като омагьосан?

— Влизай де!

Новодошлият се разсмя гърлено. Тоя смях бе познат на всички.

— Я, Сандо Любин, затваряй, че измръзнахме бе, хаймана!

Сандо прекрачи, затвори с гръб и поздрави гръмогласно, сякаш беше на къра:

— Добра вечер!

Селяните го гледаха изумени. Калпакът и раменете му в сняг. По мустаците, по веждите, по огромния кривак проблясваха ледени висулки.

— Откъде се носиш, броднико? — запита полушеговито Ванчо Кривдата.

— От Гургулят — отвърна Сандо и отново неудържимо се изкикоти.

— Че ходи ли се по такова време, ще замръзнеш, на чукан ще станеш!

— Ами, ще замръзнеш ти, щото си се много наоблякъл!

Сандо Любин беше прав. И лете, и зиме той ходеше изпокъсан. Тук-там се виждаха месата му, но никога не простиваше. Спеше, където намери — на камъните, на снега, без да го хване и най-проста хрема. Кръгъл сирак, глуповат и силен, Сандо преживяваше като скитник. Днес поработи при един стопанин — ей така за хляба. Омръзне му — отиде при друг. Постои десет-двадесет дни на село и току задими нанякъде. Няма го месец-два, пак довтаса. Никой го не вика, нито го гони. Работи, колкото му се ще. Нали и сам той нищо не иска.