«Да живееш времето»

Векът свършваше. Ерата наближаваше двехилядната година. 1988…

Беше твърде банална случайност, малко или много свързана с професионалните ми задължения. Работех в издателство „Еркол“. Издателството на господин Лаверсан, небезизвестния милиардер. Издателство „Еркол“ публикуваше няколко списания, посветени, както бе отбелязано, „на различни аспекти от съвременния свят“. Между тях бяха „Тур“ и „Горещи слънца“.

По това време бях главен редактор на едно от тези списания и бях написал доста критична статия за медиа-веригата „Меркурама“ или по-точно за някои заведения, които тази верига контролираше. Тогава получих покана от някой си господин Ком с молба да посетя един от техните центрове, където бяха въвели „единствена по рода си“ атракция. Атракция, която се основаваше, обясняваха ми по-нататък, върху звуковите и визуални стимулатори на паметта. Това даваше възможност на всеки желаещ да открие, да преживее отново миналото си, да се потопи в меандрите на паметта си, в лабиринта на времето. Или нещо подобно…

По онова време ужасно се претоварвах — навик, придобит отскоро и който никога вече нямаше да ме напусне. Пък и сърцето започваше да се обажда. Поканата ме завари в ден, когато депресията ме дебнеше. Реших, че ще е забавно да отида и видя с очите си всичко това.

При входа на прословутия център се издигаше някакво захилено земноводно, гигантска зелена жаба — всъщност аеродинамично бюро с капак на ситроен от шейсетте години. Напълно в стила на „Меркурама“. Нисък, тлъст мъж се изправи, за да ме посрещне, зад жабата, която го скриваше почти напълно — господин Ком.

Стиснах вяло чепката лилави наденички, които ми подаде вместо ръка.

— Във вашето списание, господин Хювън, най-много ми харесват рисунките! — каза той.

— Кое списание? — попитах аз. — Издателство „Еркол“ публикува единайсет, скъпи господин Ком.