„През зимата на своя минал исторически живот народът е лежал тежко, твърде тежко болен. Съзнал себе си и научен да се надее само на своите сили, този народ едва ли ще могат го уплаши вихрите на новия му свободен живот. Защото, във всякой случай тези вихри ще отметат не него, а своите причинители. Знайно е, че пред пролет вихри вилнеят — за да очистят почвата на онова, що расте за хубост и радост. Болният — унижаван и оскърбяван — гали вяра в себе си, не в чужденци, нито в своите отстъпници…“
Из „Българската народна песен“ от Пенчо Славейков
По каменните плочи, пред къщата на Славейкови
пролетни вихри метат боклуците,
по всички улички, магистрали и пътища —
по цялото Българско. Текат пролетни вади,
смеят се, пеят и плачат капчуците…
Пролет е (поне така твърдят политиците),
от 17 години е пролет. Вече 177 години наднича
с прозорците си към света къщата на поетите.
Ослушва се. В Трявна бие часовник на кулата —
отброява с удари времето. Но домът се напряга
да чуе друго — стъпките на Петко и Пенчо…
Едната походка е тежка и бавна, другата —
куцукаща, като ритмична стъпка (ударена, неударена,
пауза, провлачване)… Но все не си идат стопаните,
закъсняват — в някое друго време останали, свърнали
в други друмища…
Те са безсмъртни, разбира се, даже са бронзови —
в бюстове и релефи (по фасадите на училища и
читалища), дори на пейка на един софийски площад.
Комментарии к книге «Пролетно топене», Светла Дамяновска
Всего 0 комментариев